Еван крачеше мълчаливо. Марис знаеше, че е озадачен от съобщението, с което го бяха повикали. Събуди ги тропане по вратата — още преди зазоряване. Задъхан, един от вестоносците на Управителя съобщи на пресекулки, че в крепостта имали спешна нужда от лечителя. Повече не можа да каже, или не знаеше — каза само, че имало ранен, който се нуждаел от помощ.
Еван нямаше никакво желание да напуска топлата постеля.
— Всеки знае, че Управителят държи знахар, който да се грижи за него и семейството му — замърмори той. — Защо не потърсите него?
— Рени, знахарят на Управителя, наскоро бе арестуван и обвинен в измяна — притеснено каза вестоносецът.
Еван изруга.
— Измяна? Това е безумие! Рени не… о, добре, стига си стоял така, момче. Ей сега ще събудя помощничката ми и веднага тръгваме.
Скоро влязоха в тясната долина и видяха масивната каменна крепост, в която живееше Управителят. Марис се загърна по-плътно в наметалото. Въздухът тук бе по-студен заради планините пролетта в долината бе закъсняла. Нямаше цветя, нито бръшлян, нито птичи гласове.
Още преди да изминат и няколко крачки ги спря възрастна бранничка, със затъкнат в колана нож и преметнат през рамо лък. Разпита ги подробно защо идват, претърси ги, взе хирургическата чанта на Еван и ги придружи до първия пост и после през вратата на крепостта. Марис забеляза още усилени патрули по стените и наблюдателниците.
Управителят ги посрещна във външната зала, сам, ако не се броеше неизменната охрана зад него. Намръщи се, когато видя Марис, и каза сурово:
— Изпратих да повикат само теб, лечителю, не и тази безкрила.
— Марис е моя помощничка — отвърна хладнокръвно Еван. — Както добре знаете, тя вече не е летец.
— Тя има приятели летци — изръмжа Управителят. — Такива като нея не са желани тук. Охрана…
— Марис е моя помощничка — повтори Еван. — Аз гарантирам за нея. На никого няма да кажем за това, което научим тук.
Управителят продължаваше да се мръщи. Марис беше бясна — как можеше да говори така, сякаш нея въобще я няма?
Накрая Управителят кимна неохотно.
— Хич не ми харесва тази работа, но ще приема думите ти за истина. Дано да е така — за нейно добро. Ако се раздрънкате за това, което видите, и двамата ви чака бесило.
— Накараха ни да дойдем час по-скоро — отвърна все така невъзмутимо Еван. — Но ако се съди по държането ви, май не е имало причина да бързаме.
Управителят им обърна гръб, без да си даде труда да отвърне, махна на един от бранниците и излезе.
Бранникът поведе Марис и Еван надолу по стълбите в един тунел, изкопан в планината, далеч от жилищните помещения на крепостта. По стените пламтяха свещи — с трепкаща, несигурна светлина. Миришеше на застояло и на дим. Марис неволно хвана ръката на Еван.
Свърнаха в един страничен коридор и спряха пред тежка дървена врата. Бранникът отключи вратата и отвори. Влязоха в тясна килия с груба каменна настилка и един висок кръгъл прозорец. На една от стените се беше подпряла млада русокоса жена. Устните й бяха подпухнали, едното й око бе насинено, по дрехите й имаше засъхнала кръв. Марис не можа да я познае веднага, после прошепна учудено:
— Тия?
Бранникът излезе и залости вратата.
— Какво е станало? — попита Еван.
— Копоите на Управителя ме арестуваха. Изобщо не се церемониха с мен — каза Тия със спокоен, дори ироничен глас, сякаш разказваше нечия чужда история. — Може би сбърках, че им се съпротивлявах.
— Къде те боли? — попита обезпокоено Еван.
Тия се намръщи.
— Мисля, че са ми счупили ключицата. И ми избиха няколко зъба. Останалото са само охлузвания. Кръвта е от устните ми.
— Марис, дай торбата — нареди Еван.
Марис приклекна до него.
— Но как е могъл да арестува летец? — заговори тя. — Защо?
— Обвинението е измяна — обясни Тия и изстена, когато Еван започна да й опипва шията.
— Седни — нареди той и й помогна да се отпусне на пода. — Така ще ти е по-добре.
— Той е обезумял! — възкликна Марис. Още докато го казваше, си спомни за Безумния Управител от Кенехът. Когато му донесли новината, че любимият му син загинал на един далечен остров, той изгубил разсъдъка си и убил летеца. Останалите летци обрекли острова на изолация и скоро гордият и бляскав Кенехът се превърнал в беден и изоставен остров, а името му станало нарицателно за лудост и отчаяние. Оттогава нито един Управител не бе дръзвал да посегне на летец. Досега.
Марис клатеше глава, втренчила очи в Тия, но не я виждаше.