— Да не се е побъркал, та смята, че носиш отговорност за съобщенията, които му предаваш от неговите врагове? Как може да те обвинява в измяна? Та ти дори не си му подчинена — нито един летец не зависи от местните закони. Освен това си му равна по ранг. Какво по-точно те обвинява, че си направила?
— О, той много добре знае какво съм направила — отвърна Тия. — Не твърдя, че съм арестувана по неверни обвинения. Просто не очаквах, че ще ме разкрие. Все още не съм сигурна как е разбрал, бях толкова внимателна. — Тя потръпна. — Но сега вече всичко или нищо. Война ще има — кървава и безпощадна, въпреки че се опитах да я предотвратя.
— Не те разбирам.
Тия й се усмихна.
— Не разбираш ли? Чувала съм, че едновремешните летци разнасяли съобщенията, без да вникват в съдържанието им. Но аз винаги слушам внимателно — знам всяка заплаха, всяко лъжливо обещание, всяко предложение за съюз. Узнах неща, които не са за разказване. А после… после започнах да променям смисъла на съобщенията. В началото почти незабележимо, просто им придавах по-дипломатичен вид. Връщах се с отговори, които щяха да забавят или да отложат войната. И наистина се получаваше — докато той не разкри измамата.
— Стига, Тия — прекъсна я Еван. — Искам да помълчиш, докато ти оправям ключицата — сигурно ще те заболи. Можеш ли да стоиш неподвижно?
— Ще бъда послушна, лечителю — обеща Тия и си пое дъх.
Марис беше смаяна. Не можеше да повярва — Тия си бе позволила да променя съобщенията, които й бяха поверявали. Беше се намесила в политиката — нещо, което не би допуснал нито един летец. Постъпката на Управителя вече не изглеждаше толкова безумна — какво друго би могъл да направи? Нищо чудно, че присъствието на Марис го бе подразнило. Когато другите летци научеха…
— Как смята да постъпи Управителят с теб? — попита Марис.
За пръв път по лицето на Тия пробягна сянката на страха.
— Наказанието за измяна е смърт — каза тя.
— Няма да посмее!
— И аз се чудя. Боях се, че ще ме остави да изгния тук, без никой да разбере за мен. Все едно че съм изчезнала в океана. Но едва ли ще посмее, след като ви пусна при мен. Може да разкажете на всички.
— И тогава ще обеси и нас, като предатели и лъжци — намеси се Еван с престорено шеговит тон. После продължи по-сериозно: — Не, Тия, мисля, че си права. Управителят нямаше да прати да ме повикат, ако възнамеряваше да те премахне. Много по-лесно щеше да е да те остави да умреш. Колкото повече хора знаят за арестуването ти, толкова по-голям е рискът за него.
— Има един закон на летците — нито един Управител няма право да съди летец — каза Марис. — Ще не ще, трябва да те предаде на летците. Ще свикат съда и ще ти отнемат крилете. Ох, Тия. Не бях чувала друг летец да е постъпвал така.
— Изненадах те, нали, Марис? — усмихна се Тия. — Не можеш да си представиш, че съм нарушила традицията. Нали ти казах, че не си никаква еднокрила.
— Мислиш ли, че това има значение? — тихо попита Марис. — Нима очакваш всички еднокрили да застанат на твоя страна и да одобрят престъплението ти? Мислиш си, че ще си запазиш крилете? Кой Управител би те приел на служба?
— На Управителите може и да не им хареса — отвърна Тия, — но може би дойде време да разберат, че не могат да ни контролират. Имам приятели сред еднокрилите, които ще се съгласят с мен. Управителите имат твърде голяма власт, особено тук, на Изток. Но с какво право, питам аз? Защото им се пада по наследство? Някога това важеше и за крилете, а ето че вече не е така. Марис, ти дори не знаеш какво правят Управителите. Тук не е като на Запад. Но дори там вие, старите летци, винаги сте странили от политиката. Друго е, когато си еднокрил. Израснала съм като обикновено момиче, никой не ми е поднесъл живота на тепсия. Спечелих с труд и упорство крилете, но това не промени отношението на Управителите. Уважават ни заради крилете, които носим, но равновесието, което сме постигнали, е съвсем крехко. Загубим ли ги на някое състезание, ставаме най-долна класа хора. На Изток, на Ембърс и на повечето Южни острови Управителите се отнасят с уважение към наследствените летци. Може да не го показват, но е така. Към нас обаче са други. Търпят ни, преструват се, че сме равни, но това е със стиснати зъби. А същевременно се опитват да ни контролират, да ни купуват и продават, да ни командват, тъпчат ни с какви ли не съобщения, сякаш не сме нищо повече от пощенски гълъби. Е, това, което направих, ще ги накара да се позамислят. Ние не сме им слуги и вече няма да разнасяме съобщения, които ни отвращават — заповеди за смъртни присъди, ултиматуми за войни, заради които ще загинат невинни хора!
— Ти нямаш право да вземаш подобни решения — прекъсна я Марис. — Не можеш. Вестоносецът не е отговорен за онова, което пренася.