Еван приклекна до огнището. Марис стана да му помогне, но той й махна ядосано. Вечеряха мълчаливо, но храната пооправи настроението на Еван. По-късно той запари любимия си чай и се настани в креслото.
Марис сръбна от чая. Усещаше погледа на Еван. Вдигна очи и на свой ред го погледна.
— Как си? — попита той.
Тя помисли, после отвърна:
— Като умряла.
— По-подробно.
— Не мога — отвърна тя. — Просто не мога.
След като видя, че хлипането й няма да спре, Еван й даде успокояваща билка и я сложи да си легне.
На следващия ден Марис излезе навън.
Избра пътя, който й бе показал Еван — който водеше направо към брега, а не към скалата над него. Целия ден се разхожда по каменистия плаж, който изглеждаше безкраен. Когато се умори, приседна на самия бряг и започна да мята камъчета във водата.
Дори морето беше друго тук. Сиво и студено. Липсваха й синьо-зелените води на Кехлибарен.
По бузите й се стичаха сълзи, но тя не си правеше труда да ги избърше. Понякога се усещаше, че плаче, но не помнеше кога и защо се е разплакала.
Океанът беше огромен и самотен, безлюдният бряг сякаш беше безкраен, а над нея бе само облачното небе, но Марис имаше чувството, че е затворена в тясна стая и се задушава. Мислеше си за всички места на света, които вече няма да види, и споменът за всяко едно от тях увеличаваше болката й. Представи си величествените развалини на Старата крепост на Лаус. Спомни си академията „Дървокрил“, просторна и мрачна, прокопана в скалите на Морски зъб. Храмът на Небесния бог на Дийт. Изтънченият замък на принцесата летец от Артелия. Вятърните мелници в Града на бурите, къщата на Стария капитан — вероятно най-древната постройка на планетата. Дървесните селища на Сетин и Алеси, костниците и бойните полета на Ломарон, винарните на Кехлибарените острови, уютната, топла къща на Риеса. Всичко това беше изгубено безвъзвратно. А също и Ейрие — дори дотам да стигаха кораби, този остров бе само за летци.
Припомни си един по един и всички приятели. Някои от тях може би щяха да наминат да я видят, но повечето щяха да изчезнат от живота й, сякаш никога не са съществували. Едва ли някога щеше да зърне Тмар, Рейд или Халанд, да пийне от прекрасната бира на Риеса и да си поговори с Гарт. И никога вече нямаше да наблюдава годишните състезания на летците, да седи сред тях, да споделя новини и клюки, да се весели на забавите.
Спомените я прорязваха като безброй ножове и от тези рани сълзите й се увеличаваха. Представяше си каква гледка е отстрани — прегърбена хлипаща старица, но и тази мисъл не спря сълзите й.
Най-трудно й бе да мисли за полета, за свободното реене из небето. Спомените нахлуваха в душата й един през друг, светът се разтваряше пред нея като на длан, връщаше се радостта от крилете, тръпката да се възпротивиш на бурята, милиардите оттенъци на небето, величествената самота на висините. Всички тези неща й бяха отнети, останали бяха само спомените за тях. Спомни си как веднъж се натъкна на особено мощно възходящо течение и то я изкачи толкова високо, че дори океанът под нея изчезна и тя бе заобиколена от странен и призрачен свят. Винаги щеше да помни този ден, до края на дните си.
Изведнъж забеляза, че се е стъмнило и небето отново е обсипано със звезди. Вълните се стоварваха с грохот върху брега. Беше премръзнала до кости, очите й бяха пресъхнали от плач, нямаше воля за живот. Надигна се и закрета към къщата на Еван, обърнала гръб на небето и морето.
В къщата беше топло и ухаеше на печено месо. Тя погледна приклекналия до огнището Еван и сърцето й заби по-често. Сините му очи излъчваха безкрайна нежност. Тя се хвърли в прегръдките му, притисна се в него, сякаш от това зависеше животът й. Затвори очи, за да не й се вие свят.
— Марис — повтаряше той и също я прегръщаше. — Марис.
После седнаха да вечерят. Еван й разказа какво е правил през деня. Първо гонил един избягал козел. Намерил полянка с горски ягоди. Набрал, искал да я изненада с вкусен десерт.
Тя кимаше, почти без да вниква в думите му, но гласът му я даряваше с така жадуваната утеха. Думите му, присъствието му й внушаваха, че животът още не е свършил.
Накрая го прекъсна.
— Еван, трябва да зная нещо… Тази моя травма. Има ли някакъв шанс да се излекува? Дали ще мога… дали ще се оправя?
Той остави лъжицата и чертите му се изопнаха.
— Марис, наистина не зная. Съмнявам се, че някой може да ти каже. Наистина не съм сигурен.
— Значи само предполагаш.
— Не — продължи той с посърнало лице. — Марис, не вярвам, че ще се възстановиш напълно. Никога няма да си възвърнеш загубеното.
Тя кимна, завладяна от странно спокойствие.