Но макар да се радваше, че може да е полезна, някои други неща от този нов животи носеха неимоверни затруднения. Никак не беше лесно да дава утеха на непознати, още повече, когато нямаше причини за утеха. Дълго я преследваха кошмари за една жена, чието дете бе умряло. Еван съобщи вестта на жената, но кой знае защо тя стовари гнева си върху Марис — отказа да повярва и настоява за чудо, каквото никой не можеше да направи. Марис се питаше как Еван успява да запази спокойствие сред толкова много мъка, болка и страдание, години наред, без да се прекърши. Мъчеше се да му подражава, да имитира хладнокръвните му маниери. Все още не знаеше дали с времето ще придобие някакви умения. Понякога Еван сякаш инстинктивно знаеше как да постъпи, също както едни деца в „Дървокрил“ литваха във въздуха от първия път, докато други се бореха безпомощно с трудностите. Еван умееше да успокоява пациентите си с едно докосване, но Марис не притежаваше тази дарба.
Късно вечерта на деветнайсетия ден от пътуването не спряха да направят бивак, а само ускориха крачка. Дори Марис, за която всички дървета изглеждаха еднакви, позна тази част от гората. Скоро видяха къщата на Еван.
Внезапно лечителят я сграбчи за китката и я спря. Гледаше право напред, към къщата. Зад прозореца блещукаше светлина, от комина се виеше дим.
— Приятел? — попита тя. — Някой, който се нуждае от помощ?
— Може би — тихо отвърна Еван. — Но има и други… бездомници, прокудени от селата си нещастници. Те нападат пътниците, разбиват къщи и… ще видим…
Приближиха безшумно къщата. Еван вървеше отпред, право към осветения прозорец.
— Мъж… и дете… — промърмори той. — Нищо страшно.
Марис пристъпи до него и надзърна.
Видя едър червендалест брадясал здравеняк, седнал на столчето до огъня. В краката му седеше дете.
Мъжът извърна глава и светлината от огъня озари лицето му. Марис го позна.
— Кол! — извика тя радостно, втурна се напред и едва не падна, но Еван я хвана.
— Брат ти?
— Да! — Тя заобиколи къщата и тъкмо хвана бравата, когато вратата се отвори и Кол я сграбчи в обятията си.
Марис се изненада колко е наедрял брат й. В спомените й той все още беше малкото крехко момче, едва подпиращо тежката китара на коленете си.
Но малкото й братче бе пораснало и не само на години. Дългите скитосвания бяха закалили не само характера, но и тялото му. Червеникавата му коса бе потъмняла, сега само в брадата му се мяркаха рижи косъмчета.
— Ти ли си Еван — лечителят? — попита Кол, без да пуска Марис. Еван кимна и брат й продължи: — Извинявай, че влязохме неканени, но ни казаха, че Марис живее тук с теб. От четири дни чакаме да се приберете. Строших резето, за да вляза, но после го поправих. Мисля, че сега е по-здраво отпреди. — Той погледна Марис и отново я притисна към себе си. — Боях се да не те изпусна — да не отлетиш отново!
Марис замръзна. После видя загриженото лице на Еван и едва забележимо поклати глава.
— Вътре ще си поговорим — рече тя. — Ела да седнем до огъня. Еван, ще ни направиш ли чай?
— Донесъл съм кивас — похвали се Кол. — Три бутилки, разменени за песен. Да стопля ли една?
— Ще е чудесно — каза Марис, тръгна към шкафа да вземе чаши, но спря и се обърна към детето.
— Бари?
Момиченцето се приближи свенливо, свело глава. Гледаше я изпод вежди.
— Бари — повтори Марис малко по-уверено. — Ама това си ти! Аз съм леля Марис! — Тя се наведе и прегърна детето. — Сигурно не ме помниш, миличко. Последния път, когато те видях, беше колкото птичка.
— Баща ми пее една песен за теб — каза Бари. Гласът й беше звънлив.
— И ти ли пееш? — попита Марис.
Бари сви рамене и забоде поглед в пода.
— Ами…
Бари беше крехко, слабичко осемгодишно момиче. Имаше светлокестенява късо подрязана коса и обсипано с лунички лице. Беше облечена като баща си — с вълнена туника, пристегната с колан, и кожени панталони. На шията й висеше парченце шлифован кехлибар.
— Ще донеса възглавници, за да седнем удобно — каза Марис.
Кол я хвана за ръката и я накара да седне до него.
— Хубаво е да те видя оздравяла — каза той с дълбокия си, топъл глас. — Когато чух, че си паднала, се уплаших да не си останала саката като татко. През целия път от Поуит дотук разпитвах за теб, но никой не знаеше нищо. Казаха, че падането е било ужасно — блъснала си се в някаква скала и си си строшила краката и едната ръка. Радвам се, че те виждам цяла-целеничка. Кога смяташ да отлетиш за Кехлибарен?
Марис го погледна право в очите. Винаги го бе обичала като брат, макар да нямаха кръвна връзка.
— Никога няма да отлетя за Кехлибарен, Кол — каза тя спокойно. — Никога вече няма да летя. Пострадах… жестоко. Ръката и краката ми зараснаха, но нещо друго остана счупено. Изгубих… чувството си за равновесие. Вече не мога да летя.