Еван държеше ръката на Марис и я галеше.
— Тя се учи бързо — каза той след кратък размисъл. — Има силно желание да помага и не се плаши от трудностите и неуспехите. Не зная дали има дарба да стане знахар, но ако успее, ще бъде много добра. Но трябва да призная, че се радвам, че остава тук. Надявам се никога да не ме напусне.
Марис се изчерви, наведе глава и отпи от чашата. Беше приятно изненадана от думите му, особено от края. Двамата почти не бяха разговаряли за чувствата си, нито си бяха давали някакви обещания. Понякога тя с тревога си мислеше, че е влязла нежелана в живота на Еван, че я е приел по-скоро от съжаление. Но сега долови в думите му истинска обич.
Настъпи тишина. За да я запълни, Марис помоли Кол да й разкаже за Бари.
— Кога започна да пътува с теб?
— От половин година — отвърна той, остави чашата и отново взе китарата. Пръстите му погалиха струните и те издадоха нежен, мелодичен звук. — Новият мъж на майка й е ужасен човек — бие я. Майка й не смее да му каже нищо. Ревнува я от Бари — настоява да си имат тяхно дете.
— А как се чувства Бари?
— Доволна е, че е с мен. Много е послушна. Зная, че й е мъчно за майка й, но не иска да се върне при онзи човек.
— И нея ли ще правиш певица? — попита Еван.
— Стига да иска. Когато бях на нейните години, нямах представа какъв искам да стана. Има глас на песнопойна птичка, но само това не е достатъчно, за да се хванеш с тази професия. Ще я оставя да реши сама.
— Още е съвсем малка — подметна Марис.
Кол сви рамене и остави китарата.
— Така е. Има време. — Той се прозя. — Спи ми се.
— Ела да ти покажа стаята — надигна се Еван.
Кол се засмя и поклати глава.
— О, няма нужда. След четири дни тук се чувствам като у дома си.
Той се изправи, Марис също стана и почна да събира празните чаши. Целуна Кол за лека нощ и изчака Еван да изгаси огъня. Прибраха се заедно в спалнята.
През следващите няколко дни Марис бе в чудесно настроение — благодарение на Кол. Бяха неразделни. Той й разказваше за пътешествията си и й пееше песни. После се отпусна и започна да говори по-откровено за разбития си брак и за тъгата си по дома. Марис не споменаваше за злополуката и за нещастието си, но и нямаше нужда да го прави. Кол знаеше много добре какво означават крилете за нея.
Дните се нижеха един след друг. Кол отскочи няколко пъти до Тоси, за да попее из кръчмите, а Бари се привърза към Еван и го следваше навсякъде. Четиримата се разбираха чудесно: денем си деляха къщните задължения, а вечер сядаха край огъня да си приказват. Марис се чувстваше умиротворена и доволна от живота. Не искаше да си спомня миналото.
После, един ден, пристигна С’Рела. Марис бе сама този следобед и отвори, когато на вратата се почука. Когато видя кой е дошъл, разпери радостно ръце, но очите й неволно се вторачиха в сребърните криле, които С’Рела носеше през рамо, и сърцето й подскочи. С усилие на волята си наложи да изслуша новините.
Лицето на С’Рела грееше от едва прикрито вълнение.
— Идвам по работа — каза тя. — Нося съобщение специално за теб. Дойдох да те попитам… да те поканя да се преместиш на Морски зъб и да поемеш ръководството на Академията. Трябва им опитен, постоянен учител за дървокрилите, не като тези, които се сменяха през последните няколко години. Някой, който да се отдаде на работата и да поведе хората. Ти им трябваш, Марис. Всички смятат, че няма по-добра от твоята кандидатура. Искаме да отидеш там.
Марис си помисли за Сена, починала преди петнайсет години, спомни си как стоеше, подпряна на бастуна, на скалата и крещеше прегракнало на начеващите летци. Обречена никога повече да не полети, заради сакатия си крак и незрящото око. Как ли се бе чувствала?
Тя неволно потрепери и разтърси глава.
— Марис? — В гласа на С’Рела се долови тревога. — Винаги си била пламенна поддръжница на „Дървокрил“ — на цялата система. Има толкова работа… Какво те безпокои?
Марис я погледна и стисна зъби, за да не закрещи.
— Как можа да поискаш това от мен? — прошепна тя.
— Но… — С’Рела разпери ръце. — Какво ще правиш тук? Марис, зная как се чувстваш, повярвай ми. Но животът ти не е свършил. Веднъж ми каза, че всички летци са твоето семейство. Ние все още сме ти близки. Глупаво е да се обричаш на доброволно изгнание. Върни се. Имаш нужда от нас, ние също имаме от теб. „Дървокрил“ е твоето място — без теб то нямаше да съществува. Не ни обръщай гръб точно сега.
— Ти не разбираш — продължи Марис. — И как би могла? Все още можеш да летиш.
С’Рела я стисна за ръката и каза:
— Опитвам се да те разбера. Зная колко страдаш. Повярвай ми, откакто научих за теб се опитвам да си представя какъв щеше да е животът ми, ако се бе случило с мен. Знаеш, че за една година изгубих крилете, и това ми даде известна представа какво е да си на земята. Струва ми се, че всеки летец трябва да помни, че има и такава възможност. Все някога краят идва, дали след състезание, или при злополука, а накрая поради остаряване.