Доминик потрепери.
— Хората на Рамзи ли са били?
Хоксмур поклати глава.
— Не знам. Биха могли да бъдат и хората на Стринфелд или на Перно. Или просто някой италиански бандит, ламтящ за оръжие. — Погледна към нея. Един мускул заигра на брадичката му. Никога досега не бе изглеждал по-заплашителен. Не приличаше на мъжа, когото само до преди миг бе притискала до самозабвение в прегръдките си и бе осъзнала, че обича. Той приемаше нападението върху кораба и хората му, както всеки благороден капитан би сторил — като посегателство върху честта му. Устните му се изкривиха в отмъстителна гримаса. — Никога не са ми липсвали врагове. Събери си нещата.
— Ти върви. Ще се срещнем на кораба.
— Ще те изчакам.
Доминик разпозна студения, пронизващ поглед в очите му, чу нетърпящия възражение тон и за пръв път реши да се подчини без възражения. Той по-добре от нея знаеше какво да предприеме в подобна критична ситуация. Освен това инстинктът й нашепваше да не застава на пътя на един мъж като Хоксмур. Не беше от хората, които бяха свикнали да им се опълчват. Съмняваше се, че на този свят има много, които биха дръзнали да го сторят. Обърна се и затича надолу по коридора, а полите на пеньоара се развяха зад нея.
Хатън умря, когато морската мъгла погълна отдалечаващия се бряг на Сицилия и небето се издигна над хоризонта. Хоксмур заповяда да му устроят моряшко погребение с траурни салюти и хвърли тялото му през борда в морските глъбини. Доминик се взираше със сухи очи в бурното море и усещаше как празнотата бавно я поглъща. Хатън не бе дошъл в съзнание. Въпреки сияйния ден, тъгата и скръбта се спускаха като гъсто було върху кораба. Хоксмур остави Майър на кормилото и изчезна в трюма, без да каже нито дума. Майър предположи, че капитанът е отишъл да провери оръжията и мунициите, които бе взел от Себастиан. Доминик можеше само да си представи колко му е било трудно да ги приеме от един непознат. Щедростта на италианския революционер сигурно дълги години щеше да пресяда на гърлото му като рибена кост.
— Ще ги открием, госпожице, не се тревожете — заяви убедено Майър. Очевидно погрешно бе прочел мислите й. — Капитанът се закле, че ще намери убийците на Хатън, и ще го направи, даже и да се наложи да прекоси цялата пустиня. Никой, който е нападнал кораб на капитан Хоксмур, не се е измъквал безнаказано. Всичко е само въпрос на време. Можете да бъдете спокойна. Казвам ви. че няма по-отмъстителен човек от капитана.
Да бъде спокойна? След тези кръвожадни приказки?
— И какво възнамерява да направи капитанът с тях, когато ги залови?
— Ами… ще ги убие, разбира се.
Доминик с мъка се удържа да не потрепери.
— Може би няма да ги намери.
— О, ще ги намери. Ще ги преследваме по целия път до Тунис.
— Той преследва „Котешкото око“, Майър. А Рамзи е близо до Тунис.
— Да, но капитанът няма да позволи повече да го правят на глупак. Убийците на Хатън са искали да му отправят предупреждение. Нарочно са го предизвикали. Можели са да изгорят кораба, но не са го направили. Вместо това са убили един от хората му, пронизвайки го с нож в гърба като най-долните страхливци. Това е лична обида за капитана и неговото име. А какво друго му остава на един мъж, ако изгуби гордостта си?
— А той е много горд, нали? Горд е като лъв. — Доминик пъхна ръка в джоба на панталона си и стисна малката скъпоценна котка, която беят на Тунис й бе дал, когато бе дете. — В Тунис късметът ще бъде на наша страна, Майър. Ще успеем, обещавам ти.
— Ще ни трябва нещо повече от късмет и женски обещания, госпожице. Тази работа ще струва живота на много хора. Но капитанът е готов за битката. Да ви кажа истината, никога досега не съм го виждал такъв.
Доминик усети как котката се стопли в ръката й. Стомахът й се сви на топка. Никак не й харесваше това, което чуваше.
— Предполагам, че ще посъветваш никой да не се пречка на пътя му.
— Да, госпожице… особено младите дами.
— Е, аз не съм толкова млада и със сигурност не съм дама, освен това не се боя от него.
— Никога досега не сте го виждали побеснял, госпожице. Мога да ви уверя в това. Прилича на самия дявол и дори е по-лош.
— По-лош казваш? — Доминик прехапа устни и усети как котката запулсира в дланта й, сякаш искаше да я предупреди за надвиснала опасност. Обърна се към трюма. — Благодаря ти, Майър.
— Ама нали не смятате да…
Но веднъж поела към целта, Доминик рядко се обръщаше назад.
ГЛАВА 19
Въздухът в тъмния трюм бе задушен и тежък и работата тук бе истинско мъчение. Но за Николас в момента бе всичко, от което се нуждаеше. Както и бутилката ром, която бе донесъл със себе си и бе преполовил за по-малко от час. Гол до кръста, окъпан в пот, той отваряше каса след каса, пълни със саби, пистолети, оловни куршуми и ножове. Себастиан, прочутият певец, му бе предоставил оръжия, достатъчни да въоръжи цяла армия, като някои от тях бяха с отлична изработка. Всичко това струваше цяло състояние. Раздразнението бавно пропълзя в душата му. А в замяна? Никога досега не бе взимал нищо, без да заплати за него, понякога дори двойно, и то веднага. Мисълта, че в случая не плащаше, не му даваше мира и го караше още по-ожесточено да се заеме е работата си.