Доминик го погледна.
— Майка ти те е изоставила като дете?
— Дори за прислужниците на господарите съществуват правила, с които трябва да се съобразяват. Да родиш незаконен син от коняря в къщата на граф Уинтърхър е скандал, който дори една привилегирована слугиня не може да понесе. Разбрах, че Едмънд Търлестан е направил така, че тя да не може да остане в дома.
— Изхвърлил я е?
— Един граф е пълновластен господар в имението си.
— Значи тя те е изоставила…
— Това е било достатъчно жестоко наказание за нея. Трябва да знаеш, че дори помещенията за слугите в Уинтърхър се отличаваха с разкош. За мен се грижеха много добре. А тя е била много млада, едва на шестнадесет, твърде млада и глупава, също като любовника си. Той е напуснал имението, преди аз да се родя. Не, сигурен съм, че майка ми е знаела, че за мен ще се грижат добре. Разбираш ли, с времето аз се превърнах в нещо като домашен любимец в къщата, сякаш бях дете на господарите. Графинята много ме обичаше.
— Сигурно е имало и други деца.
— Не. Графът и графинята бяха бездетни.
— Колко тъжно. Сигурно се е чувствала много самотна.
— Не съвсем. Тя имаше братовчедки, много красиви, отегчени роднини, които идваха в Уинтърхър и оставаха с месеци, при това без съпрузите си. Някои си водеха приятели. Дженевив бе една от най-честите гостенки. Когато за пръв път се срещнахме, тя не бе навършила още осемнадесет и бе неомъжена. Ала бе една от онези жени, които никога не са познали невинността.
— Разбирам.
— Не мисля, че разбираш.
— Не… разбирам. — Вдигна очи към неговите. — Ти си бил също като Джулио, синът на Мия — едно хубаво дете, което си личи, че един ден ще стане истински красавец. Навярно жените не са могли да те погледнат, без да закопнеят да те притиснат до гърдите си и да те приласкаят. Как е могла една жена, особено бездетна, като графинята, да ти устои? И когато си пораснал и си се превърнал в млад мъж… — Тя замълча и бързо сведе поглед към ръката му. — Майка ти върна ли се някога при теб?
— Получихме известие, че се е разболяла и е умряла в една крайбрежна кръчма няколко години след като ни напусна. Дори не си я спомням. — Усети тъгата в гласа си и побърза да я прогони. — Графинята умря, когато бях на петнадесет. От този ден Търлестан ми даде ясно да разбера, че повече не съм желан в дома му.
— Графинята сигурно много те е обичала, щом се е противопоставила на желанията на съпруга си.
— От самото начало той съвсем ясно ми показа, че не изпитва към мен нищо друго, освен дълбоко презрение. Чувствата ни бяха взаимни. Дженевив ме отведе със себе си и ме настани да живея в къщата й близо до парка, на улица Сейнт Джеймс. Издържаше се от неколцина много богати, влиятелни и, разбира се, женени членове на Парламента. Те я посещаваха рядко и не виждаха в мое лице някаква заплаха. Между посещенията им тя ме научи за живота, за жените, за силата на секса и как да я използвам. Обучаваше ме да разбирам от изкуство, вино и изискани ястия и на всички удоволствия в живота. Направи ме мъж от много ранна възраст. Вместо да ходя на училище, аз присъствах на всички светски сбирки. Тя ме представяше като свой племенник, чийто произход бе обвит с голяма доза тайнственост. За един сезон аз се превърнах във всеобщо увлечение, разтуха за отегчените съпруги, дъщери и племенници на аристократите.
Очите му потърсиха нейните в полумрака. Устните му бяха извити презрително, а цялото му тяло трепереше от възмущение при спомена за жиголото, какъвто някога бе той. Ала внезапно му се прииска тя да узнае всичко, до последната най-отвратителна подробност.
— Спях с почти всяка жена, която срещах. Стари и млади, красиви и недотам красиви, повечето омъжени, но всичките, до една, изпълнени със страст…
В сенките очите й приличаха на огромни езера.
— Лекотата на завоеванията ми бе като игра за мен. Не изпитвах никакви чувства към нито една жена. Един сезон предпочитах червенокосите. На следващия — русокосите, омъжени за офицери от флотата. И накрая — само съпруги с благородно потекло, графини и по-нагоре. Съблазняваното бе есенцията на моето съществуване. Да доставям удоволствие на жените и да смущавам и обърквам мъжете им бяха похвати, които бях усвоил от детството си. Нямах никаква друга цел и наистина не се интересувах от нищо друго. Със сигурност нямах амбицията да следвам примера на единствения мъж, когото някога съм познавал отблизо — граф Уинтърхър. Само за месеци аз се превърнах във всеобщ любимец, издържан от още пет жени, които, разбира се, не подозираха една за друга. Това продължи две години.