Една от прислужничките изчезна с дрехите й през тясната врата в ъгъла на стаята. Другата остави някакви прозрачни дрехи върху леглото. Няколко девойчета наобиколиха Доминик, докосваха разпуснатата й коса, усмихваха й се с огромните си черни очи, докосваха гърдите и бедрата й, докато накрая тя доста рязко им заяви да я оставят на мира. Видя с крайчеца на окото си как Зейнаб се надигна тежко от дивана. Доминик бързо влезе във ваната и се потопи до брадичката.
Сестрата на бея постави една златна чаша върху масичката до ваната.
— Изпий това. Ще ти помогне да заспиш — каза тя. — Наслаждавай се на банята си.
— Ще го направя. Благодаря ти, Зейнаб. Беше много любезна.
Жената се усмихна и изчезна безшумно.
Доминик доволно въздъхна и отново се потопи във водата, като разпери ръце и крака. Когато усети, че дробовете й ще се пръснат, тя излезе на повърхността и отметна мократа коса, полепнала по лицето й. Облегна гръб във ваната и протегна ръка към чашата.
— Недей.
Доминик сграбчи ленената кърпа и се гмурна сред водните пръски, като отчаяно се опитваше да се увие доста трудна работа дори ръцете й да не трепереха. Хвърли гневен поглед към сенките в ъгъла на стаята.
— Дяволите да те вземат, Хоксмур, от колко време ме наблюдаваш?
— Уверявам те, че последствията за мен бяха много по-болезнени. — Изникна безшумно от един от ъглите и бавно пристъпи към нея. В бялата си риза, прилепнали панталони и черни излъскани ботуши, той приличаше на същински лъв, преследващ плячката си. Изглеждаше великолепно.
— Аз не… — Гърлото й се стегна.
Той дори не я удостои с поглед, спря за миг, взе чашата и продължи към високите прозорци. Отвори широко единия, изхвърли съдържанието й в тъмнината, после я поднесе към носа си. Изсумтяването му възбуди гнева на Доминик. Студеният твърд поглед, с който я удостои, когато се обърна, я накара да потъне още по-дълбоко във водата.
— Ето, сега вече можеш да я вземеш — сърдито изръмжа младият мъж и разлюля чашата към нея.
— Разбира се. Нали е празна. Ще ме извиниш ли, Хоксмур, но в момента съм по средата на банята си, за която мечтая от няколко часа, и никак не ми се нрави да ме прекъсват. Моля те да си вървиш.
Той впери поглед в нея, но не помръдна. Лекият вятър разроши косата му и един кичур падна върху челото му. Това внезапно му придаде уязвим вид и Доминик мигом омекна.
— Да си тръгна? — повтори той и примигна.
— И то веднага, ако не възразяваш.
Николас смръщи вежди.
— И да те оставя в ръцете на онази тлъста и нахална жена?
— Хоксмур, не бива да си толкова жесток…
— Нима? Скъпа моя, аз те спасих от ужасна съдба.
— Така ли? — Доминик притисна ленената кърпа към гърдите си и го изгледа с вирната брадичка. — В момента положението ми е не по-малко ужасно.
— Опиум — изрече Николас и размаха чашата. — За да те упои.
Доминик цъкна раздразнено с език.
— Не, за да ми помогне да заспя.
— В чие легло? Зададе ли й този въпрос? Не? Но тя и без това нямаше да ти каже. — Приближи към постелята и сграбчи дрехите. Вдигна ги на светлината. Оказаха се прозрачни шалвари и късо елече. Изръмжа, смачка ги и се извърна към нея. Направи три стъпки към ваната, спря внезапно и гневно размаха юмрук. Единият крачол на шалварите увисна и се залюля във въздуха. Лицето му бе придобило пурпурен оттенък.
— Вие се намирате в спалнята на Фаруд, госпожо.
Доминик се засмя.
— О, Хоксмур, наистина си ужасен!
— Ужасен. — Лицето му придоби застрашителен вид. — Ще се направя, че не съм го чул. Това — размаха ръка във въздуха — всичко това трябваше да те подготви за забавленията ти с Фаруд след вечеря. Това е заговор, замислен, докато сте похапвали печени скакалци и агнешко, и очевидно много ловко изпълнен. Поне от едната заинтересована страна. Докато не се намесих аз с няколко литра ром.
— За какво, по дяволите, говориш? Ти самият се напи до самозабрава.