Цялата ситуация бе възмутителна. Зейнаб и слугините я бяха приготвили за сватбата, сякаш бе желано събитие. Черен въглен около очите. Благовонни масла за кожата й. Навиха косата й на буйни къдрици. Облякоха я в най-прозрачните шалвари й елече, които можеха да се намерят на света. Ако не беше бялата роба, украсена със златни пискюли, дрехата й щеше да бъде скандално неприлична. Огледа се от всички страни. Да, зърната й бяха полускрити. Наведе се и погледна между бедрата си. Там също бе покрита от пискюлите. Поне засега.
Зашари нервно с пръсти, повдигна отстрани шалварите си и отново закрачи из стаята. Нищо не можеше да бъде по-унизително за една жена от това да я заставят да се омъжи за мъж, който не я желае за съпруга. Един поносим брак. Би била голяма глупачка, ако се надява на нещо друго. Тя може и да го обичаше, но той?… Брачната примка без съмнение бе заличила и малкото топлота, която й се струваше, че изпитва Хоксмур към нея, освен чисто физическото желание. И едва ли някога щеше да се появи отново. Хоксмур не беше мъж, който се ръководи от чувствата си, а единствено от студена пресметливост, гордост и примитивни сексуални нужди. Освен това никак не изглеждаше доволен от създалата се ситуация. Когато Хасан влезе в стаята, имаше вид на човек, способен на убийство. Какво ли огромно усилие на волята му е струвало, за да не каже нищо и да не се опита да се споразумее за намаляване на наказанието? Не бе свикнал да му се заповядва. Ала не бе свикнал и да моли. Не се съмняваше, че имаше съвсем други планове — възнамеряваше да я качи на първия кораб за Англия, за да се разделят колкото се може по-бързо. Веднъж й бе заявил, че досега е правил всичко възможно, за да избягва всякакво обвързване с девственици. Как можа дори за миг да си въобрази, че с нея ще е по-различно? Страстните целувки не означаваха нищо за мъж като него.
Нещо подраска по вратата. Тя се извъртя, но ръцете й се вкопчиха в ръбовете на масата зад гърба й. Опита се да запази самообладание и да подреди мислите си. Какво щеше да направи той? Да я обвини за случилото се? Да я изхвърли от стаята си? Да я хвърли върху леглото?
На прага се появи слабичко момиче.
Доминик се почувства като последната глупачка. Слугините и котките драскат по вратата. Хоксмур щеше да нахлуе през нея.
— Влез — подкани Доминик, когато момичето се спря нерешително с наведена глава и с ръце, скрити под широката черна роба. Любопитно. Доминик не бе виждала това младо момиче сред рояка жени, които я бяха приготвили за сватбената церемония. То бе много младо, изключително красиво и за разлика от другите слугини лицето му бе забулено.
Непознатата пристъпи към Доминик и измъкна едната си ръка изпод широката черна роба. Треперещите й пръсти стискаха сгъната бележка.
Какво е това? — Доминик взе бележката, разгъна я и отиде до свещта, поставена на тоалетната масичка. Приближи хартията до светлината и зачете:
Ако искаш да намериш „Котешкото око“, тръгни с Елмаз. Не казвай на никого, че излизаш. Ако не дойдеш сама, няма да научиш нищо.
Доминик погледна момичето.
— Ти ли си Елмаз? — То кимна. Доминик стисна устни и напрегна паметта си, за да състави изречение на разбираем арабски. Реши да говори с прости думи. Размаха бележката пред момичето и бавно изрече: — Кой? Кой изпрати това?
Момичето примигна и я погледна така, сякаш не знаеше нищо.
— Явно няма да ми кажеш. Значи просто съм принудена да тръгна с теб. — Изпусна шумно въздуха от дробовете си, когато Елмаз само примигна срещу нея. — Нещо не е както трябва. Винаги витае нещо зловещо около безмълвните пратеници, които носят известия посред нощ. Да, Хоксмур би знаел как да постъпи. Макар да не изпитвам желание да го виждам точно сега, май ще се наложи да го намеря. Можеш ли да ме почакаш?
Елмаз поклати енергично глава и посегна към бележката. Доминик отдръпна рязко ръката си.
— Почакай малко. — Задъвка устни. — Явно бързаш. Добре. Сигурно просто си въобразявам, че има нещо зловещо. Предполагам, че Хоксмур ще остане доволен, ако го оставя на спокойствие през първата му брачна нощ. Може би ако му предоставя някоя важна информация за Рамзи, той ще ми спести недоволните си упреци от факта, че е станал мой съпруг. Чудесно. Да вървим! — Грабна копринената роба от леглото и по навик провери в джоба си за рубинената котка. Пръстите й я напипаха и успокоена, тя се запъти към вратата, но Елмаз я улови за ръката и цъкна с език. Младото момиче се обърна и пристъпи към малката врата в отдалечения ъгъл на стаята. Изпълнена с любопитство, Доминик я последва и се озова в тесен и тъмен коридор.
Елмаз взе свещта от свещника на стената и бързо закрачи в мрака. Малките й боси крака се движеха безшумно из лабиринта от коридори. След три завоя Доминик напълно изгуби ориентация. Стигнаха до друга врата, този път каменна, която мигом се отвори под лекото докосване на Елмаз. Озоваха се в друг коридор, изсечен от каменни блокове, с нисък таван. Лъхна ги миризма на застояла влага. Доминик се опита да не мисли за тинята, която усещаше под босите си крака. Скоро осъзна, че коридорът се спускаше все по-надолу в земята, а камъните под краката й ставаха все по-хлъзгави. Отпред не се виждаше нищо, освен непрогледен мрак. Елмаз внезапно спря, промърмори нещо и вдигна свещта, осветявайки тесни, извити стълби, които се спускаха в някаква черна дупка.