Стоун се ръкува с тях и механично им каза по едно „Здравейте“.
— Слушал съм за вас, Стоун — каза Бруъм и поведе гостите си към бара. — Нали вие бяхте партньор на Дино в 19-то управление преди време?
— Преди време — отвърна като ехо Стоун. — След моето напускане те бяха направо длъжни да го издигнат, никой не искаше да се качи с него в полицейската кола.
— Сега сте към „Удман и Уелд“, нали?
— Работя като техен юридически съветник — отговори Стоун, — но за разлика от вас, „Удман и Уелд“ едва ли знаят това. — В напълно трезво състояние Стоун със сигурност не би направил подобна забележка.
Бруъм се засмя.
— Какво ще пиете? — „Уайлд търки“ с лед, ако има.
Бруъм взе една кристална гарафа и сипа двойна доза на Стоун:
— Това е „Уайлд търки“, една класа над стандартното.
Стоун опита уискито и веднага отбеляза, че мъжът беше прав. Една бутилка от това питие струваше тридесет долара. Бруъм започваше да му харесва.
— Забавлявайте се, вижте се с хората — каза Бруъм и отиде да посрещне една новопристигнала двойка.
Стоун се огледа наоколо. Помещението беше претъпкано с хора. Някой свиреше доста сносно на пиано.
— Виждам поне четирима полицаи — обърна се той към Дино.
— И какво от това? Освен тях има сума ти цивилни.
— Така е, ако броиш помощниците на окръжния прокурор за цивилни. Кой е високият мъж до камината?
— Том Дийкън, шеф е на следствието в окръжната прокуратура.
— Не ми харесва — отбеляза Стоун.
— Преди това срещал ли си се с него?
— Не.
— Какво ти става напоследък, по дяволите?
— Много му шарят очите.
— Нали е от окръжната прокуратура.
Коктейлът видимо беше започнал по-отдавна, ако се съди по това, че яденето беше свършило и всички присъстващи вече се бяха почерпили с по няколко чаши.
Стоун беше пийнал поне колкото всеки от присъстващите, но далеч не беше така общителен като тях. Потърси да се усамоти в някое тихо ъгълче. Остави Дино в компанията на Дана Бруъм и прекоси няколко помещения, докато стигна до хубаво подредена библиотека. Видя пред веселия огън в камината две дълбоки меки кресла с облегалки за ръцете и се насочи към едното от тях. Настани се, доволен, че е останал сам, и едва тогава забеляза, че другото кресло не беше свободно.
В него беше седнала с подвити под себе си крака кестенява жена в раиран костюм, която четеше на светлината от огъня книга с кожена подвързия. Жената погледна към него, повдигна мъничко чашата си в знак на поздрав и се върна към книгата си.
— Така ще си развалите очите — обади се Стоун.
— Променила си се, мамо — хвърли му бегъл поглед тя.
— Извинявайте. Какво четете? — „Любовникът на лейди Чатърлей“.
— След гимназията не съм я чел — каза той.
— А аз изобщо не съм я чела — отвърна тя.
— Когато бях на шестнадесет, ми се стори страхотно еротична, но тогава всичко ми изглеждаше така.
— Спомням си — тя леко се усмихна, без да вдига очи от книгата.
— Къде сте били на шестнадесетгодишна възраст?
— В „Спенс“. „Спенс“ беше едно от най-изисканите частни училища в Манхатън.
— А след това?
— В „Йейл“.
— Право ли следвахте?
— Да. Работя за Мартин.
— Странно, нямате вид на помощник на окръжен прокурор.
— Нищо по-приятно от това не съм чувала за себе си през тази година.
— Това означава, че не се срещате с подходящите мъже.
— Вие сте не само много галантен, но и прозорлив!
— Но не съм в състояние да отгатна как се казвате.
— Сюзан Бийн.
— От Л.Л.Бийнс ли?
— Не, нито от Мерил, Линч, Пиър, Фенър и Бийнс.
Просто от един обикновен род Бийн. А вие?
— Аз съм Стоун Барингтън.
— Май съм чувала името ви. Предполагам, че сте от великите Барингтън от Масачузетс.
— От малките Барингтън от Масачузетс — тръсна глава Стоун.
— И по какъв начин са оказахте в този голям град?
— Съвсем лесно — тук съм се родил. Родителите ми се преместили от Масачузетс тук преди да се родя.
— Гладен ли сте?
Да, беше, откри за свое учудване; в ресторанта на Илейн почти не беше докоснал яденето си. — Да.
— Тук сандвичите бяха привършили още преди идването ми. Искате ли да отидем някъде да хапнем?
— Съгласен.
Тя стана от креслото и се оказа по-висока, отколкото бе предположил.
Освен това беше много красива.
— Имате ли връхна дреха? — попита я Стоун, след като стана на свой ред от креслото.
— Да.
— Хайде да отидем да я вземем.
Хвана я под ръка и за миг си помисли, че постоянната му болка беше изчезнала. Е, поне малко, не изцяло.
Поведе я към изхода, като се стараеше да избегне сбогуването с домакините. Дино му намигна тайно на изпроводяк. Миг след това двамата излязоха на улицата.