— Почти единадесет часът е — погледна часовника си Стоун. — Не зная дали по това време ще намерим тук някъде отворено заведение.
— Живея само на две пресечки оттук — каза тя, — а наблизо има приятен китайски ресторант, от него можем да си поръчаме храна за вкъщи.
— Чудесно — съгласи се той.
— Е, не е чак чудесна, но ти я доставят вкъщи.
— Нямах предвид китайските специалитети.
2
Крачеха бавно и разговаряха. Стоун с удоволствие слушаше нейния нисък и мелодичен глас.
— Спомням си, че работите като адвокат, но съм забравила за коя фирма.
— Аз съм адвокат на свободна практика.
Тя се засмя.
— В „Йейл“ ни учеха, че на свободна практика всъщност означава, че не искат да те вземат на работа в сериозна адвокатска кантора.
— Сигурно е така, но аз имам извинението, че съм работил четиринадесет години като полицай и сравнително късно преминах от прилагането на законите към адвокатурата. Сега съм юридически съветник на „Удман и Уелд“, но си имам самостоятелен офис.
Тя се намръщи.
— Звучи малко странно, нали?
— Така е, не споря.
— А, разбрах — значи ти им вършиш мръсната работа, тази, с която самите те не смятат за необходимо да се заемат.
— Бързо схващаш.
— Точно така казват за мен в окръжната прокуратура: „Сюзан Бийн е много бърза.“ Но и не само това се говори за мен.
Спряха, за да изчакат зелената светлина на светофара.
— И какво друго казват за теб?
— Някои смятат, че съм живата съвест на службата, а други — че съм таралеж в гащите. Всъщност си мисля, е това е почти едно и също нещо. — По какво работиш сега? — Бях първа помощничка на Мартин Бруъм на процеса по делото на Данте — отговори тя. — Моите поздравления — каза Стоун, — постигнахте голяма победа.
— Има такова нещо.
— Като че ли не си много доволна от това.
— Напротив, много съм доволна, че спечелихме — каза. — Само дето не съм очарована от начина, по който го направихме.
Понечи да я попита какво по-точно иска да каже, но точно тогава стигнаха до нейния блок. Тя потърси ключовете за входната врата и отключи. В асансьора натисна копчето за последния етаж, белязано с буквите МА.
— О, луксозна мансарда — отбеляза Стоун. — Доста луксозно жилище за адвокат от окръжната прокуратура.
— Не, просто мансарден апартамент на дванадесетия етаж, това е единственото значение на инициалите.
Асансьорът спря на последния етаж и тя отключи вратата на апартамента си. Беше малък — всекидневна със столова, спалня и кухня. Малка тераса гледаше към улицата, но отсрещната висока сграда закриваше всякакъв поглед към небето.
Тя отиде в кухнята, извади от едно чекмедже лист с менюто на ресторанта и се настани до телефона.
— Доверяваш ли се на моя избор? — попита.
— Разбира се, само моля да не е много люто.
Тя набра номера на заведението и продиктува поръчката. Замълча за малко и после закри с длан слушалката:
— Казват, че момчето, което доставя храната, не е на работа тази вечер. Ще имаш ли нещо против да отидеш да я вземеш? Много близо е.
— С удоволствие — отговори Стоун.
— След колко време? — попита тя отново. — Двадесет минути, добре — и затвори телефона. — Да ти дам нещо за пиене? Двадесет минути всъщност означава след по ловин час.
— Чаша вино, може ли?
Тя извади бутилка шардоне от хладилника и я подаде на Стоун, заедно с тирбушон.
— Отвори го ти, аз съм доста вързана в ръцете.
Стоун отвори бутилката и наля вино за двамата. Съблече сакото си и го метна върху фотьойла; после двамата се настаниха на дивана.
— Доста неща поръча — каза Стоун.
— Такава съм, карам предимно на остатъците от поръчките за вкъщи — отвърна тя. — Така, та каква завладяваща мръсна работа вършиш за „Удман и Уелд“ в момента?
— Едно дело за нанесени телесни повреди — отговори.
— Мръсната работа далеч невинаги е завладяваща.
— Интересно ли е делото?
— Ни най-малко. Дъщерята на един клиент на „Удман и Уелд“ е пострадала в автомобилна злополука, но застрахователната компания на виновния за катастрофата шофьор отказва да изплати обезщетение за понесените от нея болки и страдания.
— Това е обикновената им практика.
— А теб какво те чака в офиса, след като изпратихте Данте в затвора?
Тя въздъхна.
— Нямам представа. Мисля си, че трябва да се откажа. Тази работа ме изхабява, разбираш ли?
— Мисля, че те разбирам, но Мартин Бруъм сега изглежда в период на възход. Няма ли да те вземе със себе си? — О, да, но самата аз не съм убедена дали искам това.