— Напълно ли сте сигурна, че не знаете адреса, където се намира тя сега?
Двете монети потракаха насърчително.
Отговорът й прозвуча съвсем откровено.
— И аз бих искала да го науча, сър. Много щях да се радвам, ако можех да ви помогна. Но тя си тръгна набързо и това е!
— Да, това е… — замислено повтори Поаро.
III.
Амброз Вандел, откъснат от ентусиазирания оглед на декора, който сам беше проектирал за някакво бъдещо представление, бе доста словоохотлив.
— Сандърфийлд? Джордж Сандърфийлд? Отвратителен човек. Тъпкан е с пари, но се говори, че е мошеник. Тъмна птица! Дали е имал връзка с танцьорка? Разбира се. Имаше любовна афера с Катрина. Катрина Самушенка. Сигурно сте я гледали? Господи, колко е изискана! Прекрасна техника. Не може да не сте я гледали в онази постановка, в която танцува с Майкъл Новгин. Май беше нещо от Дебюси. Декорите бяха мои!
— Значи е била близка със сър Джордж Сандърфийлд?
— Да, ходеше с него по уикендите в къщата му на брега на реката. Предполагам, организира прекрасни тържества.
— Възможно ли е, mon cher3 да ме представите на мадмоазел Самушенка?
— Но, драги, тя вече не е тук. Тя замина за Париж или някъде другаде доста внезапно. Знаете ли, говореше се, че е агент на болшевиките или нещо подобно. Не че самият аз вярвам в подобно нещо. Катрина винаги е твърдяла, че е на страната на белите в Русия. Баща й бил принц или там някакъв велик херцог! — Вандел замълча и се върна към поглъщащата го тема за самия себе си. — Та казвах, че ако искате да доловите духа на Батшеба, трябва да се задълбочите в семитската традиция. Изразявам го с…
IV.
Срещата, която Еркюл Поаро бе успял да си уреди със сър Джордж Сандърфийлд, не започна много обнадеждаващо. „Тъмната птица“, както го бе определил Амброз Вандел, изглежда все още леко се притесняваше. Сър Джордж беше нисък, набит човек с черна, груба коса и тлъстина под брадичката.
— Е, мистър Поаро, с какво бих могъл да ви бъда полезен? — попита той. — Май не сме се срещали преди?
— Не, не сме се срещали.
— Е, какво има? Признавам, че събудихте любопитството ми.
— О, нещо съвсем незначително. Просто една информация.
Сър Джордж се изсмя пресилено.
— Искате да ви подхвърля нещо от кухнята на нещата? Не предполагах, че се интересувате от финанси.
— Въпросът не е делови. Става дума за една дама.
— О, дама! — Сър Джордж се облегна назад в креслото си. Изглежда се поуспокои.
— Вие сте познавали, струва ми се, мадмоазел Катрина Самушенка? — попита Поаро.
Сандърфийлд се разсмя.
— Да. Възхитително създание. Жалко, че напусна Лондон.
— Кога?
— Нямам представа, драги. Очевидно не се разбираше с управата. Тя беше доста темпераментна, съвсем по руски. Съжалявам, че не мога да ви помогна, но нямам и най-малка представа къде би могла да е тя сега. След като замина не поддържаме връзка.
Тонът му предвещаваше край на разговора и той се изправи.
— Аз не се опитвам да открия мадмоазел Самушенка — рече Поаро.
— Така ли?
— Да, става дума за нейната прислужница.
— Прислужница? — Сандърфийлд се вторачи в него.
— Вероятно си спомняте прислужницата й?
Безпокойството на Сандърфийлд се събуди отново. Той рече смутено:
— Боже мой, не. Пък и защо ли? Помня, че тя имаше прислужница, разбира се… Доста покварена, бих казал. И дето все си пъхат носа, където не им е работа. Ако бях на ваше място, не бих повярвал и дума на това, което тя казва. Тя е лъжкиня по рождение.
— Значи всъщност си я спомняте твърде добре? — промърмори Поаро.
— Просто впечатления, това е… — припряно отвърна Сандърфийлд. — Дори не си спомням името й. Момент. Май беше Мари или нещо подобно. Не, страхувам се, че едва ли мога да ви помогна да я намерите. Съжалявам.
— Аз вече имам името и адреса на Мари Хелин от театър „Теспиън“. Става дума за прислужницата, която е придружавала мадмоазел Самушенка преди Мари Хелин. Интересувам се от Нита Валета.
Сандърфийлд се втренчи в него. После отвърна: