Поаро замислено приглади мустаците си. Да, наистина, трудно можеха да се сбъркат тези мустаци. И тъй, за какво беше всичко това? Беше чел по вестниците детайли за аферата Сали — хладнокръвното убийство на известен френски букмейкър. Знаеше се и кой е убиецът. Мараско беше член на известна банда, която държеше конните надбягвания. Бе заподозрян и в извършването и на много други убийства, но в този случай вината му беше неоспоримо доказана. Предполагаше се, че е избягал от Франция и полицията във всяка европейска страна го издирваше. И така, предполагаше се, че Мараско има среща в Рош Ниеж…
Еркюл Поаро бавно поклати глава. Беше объркан. Рош Ниеж се намираше отвъд снежната ивица… Там имаше хотел, но единствената връзка със света бе въжената линия. Хотелът се намираше на тесен риф, надвиснал над долината и отваряше през юни, но рядко някой се задържаше до юли или август. Входовете и изходите бяха малко и ако човек бъдеше заклещен там, излизане от капана нямаше. Мястото изглеждаше съвсем неуместно за среща на група престъпници.
Въпреки това, щом Лемантьо твърдеше, че информацията му е достоверна, нещата сигурно стояха така. Еркюл Поаро уважаваше швейцарския полицейски инспектор. Познаваше го като разумен и стабилен човек.
Някаква неясна причина беше довела Мараско на подобна среща, тук, далеч от цивилизацията.
Еркюл Поаро въздъхна. Гонитбата на безпощадни убийци едва ли бе подходящо забавление по време на почивка. Той по-скоро виждаше себе си изтегнат на някой фотьойл и унесен в размисли. Въобще не си представяше как ще гони някакъв побеснял глиган по склоновете на планината.
„Див глиган“ — такова бе описанието на Лемантьо. Доста странно съвпадение…
— Четвъртият подвиг на Херкулес? — промърмори Поаро. — Еримантският глиган?
Спокойно и ненатрапчиво той внимателно огледа спътниците си.
Срещу него беше седнал американски турист. Като се започне от сакото, раницата и се стигне до безнадеждната дружелюбност, наивния възторг по гледката, пътеводителя в ръката, всичко говореше за американец от някое малко градче, дошъл за пръв път в Европа. Поаро предусещаше, че мъжът всеки момент ще се разприказва. Едва ли някой би могъл да обърка изпълнената му с кучешки копнеж физиономия.
От другата страна на кабината беше седнал едър изискан джентълмен с посивяла коса и голям крив нос. Четеше някаква немска книга. Пръстите му бяха силни и подвижни като на музикант или хирург.
Малко по-нататък имаше трима души от един и същи тип. Мъже с крака като скоби и нещо конско в целия им вид. Играеха на карти. Вероятно щяха да привлекат някой непознат да играе с тях. В началото щяха да го оставят да печели, после всичко щеше да се обърне.
Нямаше нищо необикновено в тези тримата. Единственото странно бе, че бяха именно на това място. Такива хора често можеха да се видят в някой влак, пътуващ към място, където се организират конни състезания или на борда на някой кораб, но не и тук в почти празната кабина на въжената линия.
Имаше още един пътник. Едра тъмнокоса жена с красиво лице, което би могло да изразява цяла гама от емоции, но вместо това беше замръзнало в безизразна маска. Втренчена в долината, жената не поглеждаше към никого.
Както Поаро очакваше, американецът заговори. Каза, че името му е Шварц, че е за пръв път в Европа, че изгледът е просто прекрасен. Бил също невероятно очарован от замъка Шильон.
Париж не му направил кой знае какво впечатление, един доста надценяван град, ходил до Фоли Берже, до Лувъра и Нотр дам, но в никое ресторантче или кафене не намерил да свирят съвременен джаз както трябва. Елисейският дворец му се сторил твърде добър, а пък и фонтаните, особено когато са осветени.