— Е, да. Той бяга от правосъдието. Следователно е принуден да се прикрива. Така че би могъл, или по-скоро би трябвало, да бъде повече или по-малко прикрит.
— Имате ли описанието му?
— Съвсем общо. Днес трябваше да ми изпратят официалните данни за него. Знам, че е мъж над трийсетте, малко над средната височина, мургав. Без отличителни белези.
— Това подхожда за всички — отсече Поаро. — Какво ще кажете за американеца, Шварц?
— Мислех да питам вас. Вие сте говорили с него и сте живели доста между англичани и американци. Отстрани прилича на обикновен американски турист. Паспортът му е наред. Може би странното е, че е избрал да дойде тук. Но когато започнат да пътуват, американците са доста непредсказуеми. Как ви се струва това?
Еркюл Поаро озадачено поклати глава.
— Във всеки случай, на пръв поглед той изглежда безобиден, малко повече от необходимото дружелюбен. Може би е отегчителен, но е трудно да се каже, че е опасен. Но тук има още трима посетители.
Инспекторът кимна, по лицето му внезапно се изписа възторг.
— Да, този тип хора именно търсим. Готов съм да се закълна, мосю Поаро, че тези мъже са членове на бандата на Мараско. Те са много добре познатите ми бабаити от конните надбягвания и може би единият от тях е самият Мараско.
Еркюл Поаро си припомни тримата мъже. Единият имаше широко лице с гъсти вежди и двойна брадичка — лакомо, скотско лице. Другият беше слаб и издължен с остро, тясно лице и студени очи. Третият имаше нездрав тен и сресана по контешки коса.
Да, един от тях би могъл да бъде Мараско, но ако пък беше така, то тогава настоятелно изникваше въпроса, защо? Защо Мараско и двама от членовете на неговата банда ще пътуват заедно до някакъв миши капан навръх планината? Подобна среща със сигурност би могла да бъде организирана на по-сигурно и нормално място, например в някое кафене или на някоя гара, в претъпкано кино, обществен парк някъде, където има достатъчно изходи, а не толкова високо над света, сред пустош и снегове.
Той сподели част от мислите си с инспектор Дру, който се съгласи доста охотно.
— Да, наистина, невероятно е, няма никаква логика. Ако е среща, то тогава защо ще пътуват заедно? Не, няма никакъв смисъл. В такъв случай, трябва да разгледаме друго предположение. Тримата са членове на бандата на Мараско и са дошли да се срещнат със самия Мараско. Тогава кой е Мараско?
— Какво е положението с персонала на хотела? — попита Поаро.
— Трудно може да се говори за персонал — сви рамене Дру. — Една възрастна жена, която готви, съпругът й — старият Джейкс, но мисля, че те са тук от петдесет години. Също и келнерът, на чието място съм аз. Това е всичко.
— Предполагам, управителят знае кой сте?
— Разбира се. Беше необходимо неговото съдействие.
— Не ви ли прави впечатление — продължи Поаро, — че той изглежда неспокоен?
Тази забележка като че порази Дру.
— Да, така е — замислено рече той.
— Може би просто включването в полицейската операция го кара да се чувства напрегнат.
— Но смятате, че има и друга причина? Мислите, че той би могъл да знае нещо?
— Дойде ми наум, нищо повече.
— Странно — мрачно промърмори Дру. — Може ли по някакъв начин да разберем това, как мислите?
Поаро поклати глава и предложи:
— Мисля, че ще бъде най-добре да не разбере за нашите подозрения. Дръжте го под наблюдение и това е всичко.
Дру кимна и попита:
— Нямате ли някакви предположения, мосю Поаро? Известна ми е вашата репутация. Тук сме чували доста за вас.
Поаро каза объркано:
— За момента не бих могъл да кажа нищо. Не ми е ясна причината, причината за среща на подобно място. Всъщност не ми е ясна причината за самата среща.
— Пари — отвърна Дру.
— Значи онзи нещастен човек Сали е бил ограбен и после убит?
— Да, от него е открадната голяма сума пари.
— И предполагате, че причината за срещата е да се поделят парите?
— Това е най-логичното обяснение.
— Да, но защо тук? — недоволно поклати глава Поаро. — Това е най-лошото място за среща на престъпници. Но затова пък е място, където човек може да се срещне с жена…
Дру нетърпеливо пристъпи напред.
— Нима мислите…