Шварц промълви едва-едва:
— Кой е този човек? Някой познава ли го?
— Предполагам — каза Поаро, — че е бил известен като Робърт, доста некадърен келнер…
Луц приближи до тялото, надвеси се над него и с жест повика двамата мъже. На гърдите на мъртвеца беше закачена бележка. С мастило бяха надраскани няколко думи.
Мараско няма да убива повече, нито ще краде от приятелите си!
Шварц възкликна:
— Мараско? Значи това е Мараско! Но какво го е довело тук, толкова далеч от света? И защо казвате, че са го наричали Робърт?
— Тук той се е представял за келнер и е бил доста неубедителен — отвърна Поаро. — Толкова неубедителен, че никой не се е учудил, когато са го уволнили. Напуснал е, за да се върне в Андермат. Но никой не го е видял да тръгва.
— И така, какво мислите, че се е случило? — попита докторът.
— Мисля, че обяснението се крие в тревожното изражение на управителя на хотела — отвърна Поаро. — Мараско сигурно му е дал солиден подкуп, за да му бъде разрешено да остане в неизползваната част от хотела… — Поаро замълча, после добави замислено: — Но това никак не се е нравело на управителя… О, не, никак не му се е нравело.
— И Мараско е продължавал да живее в неизползваното крило на хотела, като за това е знаел само управителят?
— Така изглежда. Напълно е възможно.
— И защо е бил убит? Кой го е убил? — попита доктор Луц.
Шварц се намеси с висок глас:
— Много просто. Трябвало е да дели пари с бандата си. Но не е пожелал. Опитал се е да ги измами. Дошъл е тук, на това откъснато от света място, за да се скрие за малко. Мислил си е, че те не биха се сетили изобщо за подобно място. Но е сгрешил. По един или друг начин, те са научили и са го проследили. — Той докосна тялото на мъртвеца с върха на обувката си и продължи: — И са уредили сметките си по този начин.
— Да, явно не е ставало въпрос за среща, за каквото си мислехме — промърмори Поаро.
Доктор Луц отбеляза с раздразнение:
— Тези версии са може би много интересни, но мен повече ме интересува настоящото положение. Тук имаме мъртвец. Трябва да се грижа за ранен, а медикаментите са оскъдни. Откъснати сме от света! Докога?
— Също държим и трима убийци, затворени в килер! — добави Шварц. — На това му викам интересна ситуация.
— Какво ще предприемем? — попита докторът.
— Първо ще намерим управителя — отвърна Поаро. — Той не е престъпник, а просто алчен човек. Освен това е и страхливец. Ще направи всичко, което му кажем. Добрият ми приятел Джейкс или жена му, вероятно ще намерят някакво въже. Нашите трима разбойници ще бъдат затворени някъде, където бихме могли да ги пазим добре, докато дойде подкрепление. Мисля, че пистолетът на мистър Шварц ще помогне много да осъществим всичките си планове.
— А аз? Какво да правя аз? — настоя лекарят.
— Вие, докторе — каза мрачно Поаро, — ще направите всичко възможно за пациента си. Останалите ще проявим максимална бдителност и ще чакаме. Нищо друго не бихме могли да сторим.
VI.
Няколко дни по-късно в ранните утринни часове пред хотела се появи малка групичка от трима мъже.
Вратата отвори сияещият Еркюл Поаро.
— Добре дошли, приятели.
Мосю Лемантьо, полицейският инспектор, сграбчи Поаро за двете ръце.
— О, приятелю, нямаш представа колко се радвам! Какви зашеметяващи събития, какво ли не преживяхме! И ние долу — какво безпокойство, какви страхове. Не знаехме какво става, страхувахме се от всичко. Без телеграф, без каквото и да било средство за свръзка. Беше гениално, че се досетихте да пращате светлинни сигнали.
— Не, не — опита да скромничи Поаро. — Все пак, когато всички изобретения на човешкия ум изневерят, тогава трябва да разчиташ на природата. Слънцето никога не изчезва от небосклона.
Малката групичка влезе в хотела. Лемантьо отбеляза:
— Не сме очаквани?
Усмивката му беше малко мрачна.
Поаро също се усмихна и отвърна:
— О, не! Предполага се, че въжената линия все още не е поправена.
— О, това е велик ден — развълнувано рече Лемантьо. — Нали няма съмнение? Наистина ли е Мараско?
— Тъкмо той. Елате с мен.
Четиримата се изкачиха по стълбите. Вратата се отвори и Шварц се появи по халат. Опули се изумено, когато видя мъжете.