Един белгиец и един англичанин проследиха с погледи как последният от рода Чандлър прекоси парка и се загуби между дърветата в гората.
Скоро след това чуха изстрел.
Осма глава
Кобилите на Диомед
I.
Телефонът иззвъня.
— Ало, Поаро, вие ли сте?
Поаро позна гласа на младия доктор Стодарт. Харесваше младежа. Допадаше му плахата дружелюбност на усмивката му, забавляваше го наивният му интерес към престъплението и го уважаваше за всеотдайността, с която се бе отдал на професията си.
— Не искам да ви безпокоя излишно… — продължи човекът отсреща, но се поколеба за миг.
— Но нещо безпокои вас, така ли? — предположи Еркюл.
— Точно така — с облекчение въздъхна Майкъл Стодарт. — Отгатнахте!
— Е, добре, какво мога да направя за вас, приятелю?
Стодарт се поколеба миг-два.
— Сигурно би било огромна д-дързост — заекна младежът — да ви моля да дойдете тук по това време на нощта, но… Но съм в известно затруднение…
— Разбира се, че ще дойда. У вас ли?
— Не… в интерес на истината, намирам се на „Конингби Мюс“ номер седемнайсет. Наистина ли ще дойдете? Нямате представа, колко ще ви бъда благодарен.
— Идвам веднага — успокои го Еркюл Поаро.
II.
Не след дълго Поаро крачеше по тесните улички и се взираше в табелите и номерата на къщите. Минаваше един часът и въпреки няколкото светещи прозорци, очевидно повечето обитатели на квартала си бяха легнали.
Едва бе приближил входа на номер седемнайсети, когато отвътре надникна Стодарт.
— Бихте ли влезли? — промълви младежът.
Тясна стълба водеше към горния етаж. Вдясно от площадката имаше просторна стая, мебелирана с дивани, килими, триъгълни възглавници, облечени в сребриста материя, виждаха се и огромно количество бутилки и чаши.
Вътре цареше истински хаос, навсякъде бяха посипани угарки от цигари и по пода се въргаляха изпочупени чаши.
— И така, скъпи ми Уотсън, разбирам, че тук е имало малко тържество.
— И то какво! — мрачно потвърди Стодарт. — Добре са се повеселили.
— Да разбирам ли, че вие не сте присъствали?
— Не, тук съм в качеството си на лекар.
— И какво се е случило?
— Жилището принадлежи на една жена на име Пейшънс Грейс — мисис Пейшънс Грейс.
— Името ми напомня очарованието на доброто старо време.
— Нищо очарователно, нито добро може да се каже за мисис Грейс. Тя е красива и доста упорита жена. Имала е няколко съпрузи, в момента има нов приятел, но подозира, че той се опитва да я изостави. Тържеството им започнало с порядъчно количество напитки, а завършило с наркотици — кокаин, ако искам да съм точен. Той те кара да се чувстваш велик и прави всичко наоколо великолепно. Тонизира те и имаш чувството, че вече си в състояние да свършиш двойно повече неща от обикновено. Приемането на по-голяма доза води до бясна умствена активност, халюцинираш и може да изпаднеш в делириум. Мисис Грейс се скарала страхотно с приятеля си, някой си Хокър, твърде неприятна личност, между другото. В резултат той си тръгнал, а тя се навела през прозореца и насочила към него чисто нов пистолет, който някой имал неблагоразумието да й даде.
— Застреляла ли го е? — вдигна вежди Поаро.
— Не успяла. Куршумът минал на един-два метра от него. Но улучил някакъв скитник, който ровел из кофите за боклук. Минал през меките тъкани на ръката му. Човекът, разбира се, вдигнал страхотна врява и гостите го домъкнали на бърза ръка тук, като кръвта обилно се стичала по целия път. И тогава ме повикаха.
— И какво стана?
— Превързах го. Раната, не беше сериозна. Двама-трима от мъжете поговориха с него и успяха да го убедят да вземе няколко банкноти по пет лири и да си затваря устата. Нещастникът остана много доволен. За него си беше истински късмет.
— А вие?
— Аз имах още доста работа. Мисис Грейс беше по това време вече в пълна истерия. Поставих й инжекция с успокоително и я изпратих да си легне. Една от гостенките също бе на ръба на припадъка, така че се погрижих и за нея. Междувременно почти всички други се бяха изнизали.
— След което — наруши краткото мълчание Поаро — ви остана време да размислите.
— Точно така — рече Стодарт. — Ако ставаше дума за обикновено пиянство, всичко щеше да свърши дотук. Но с наркотиците е друго нещо.