Поаро успя да вмъкне въпрос за току-що споменатата жена.
— Мисис Ларкин ли? — поде тутакси неговата домакиня. — Няма смисъл да ме питате коя е? Кой в днешно време е някой? Чувам, че яздела добре и очевидно е добре материално. Говори се и за някакъв съпруг в града. Бил починал, не са разведени. Отдавна не се беше мяркала насам и едва след като сестрите Грант се появиха, тя пристигна отново. Винаги съм си мислела, че тя…
Най-неочаквано лейди Кармайкъл млъкна. Долната й челюст увисна, очите й всеки миг щяха да изскочат от орбитите си. Тя се наведе напред и здравата чукна пръстите на Поаро с ножа за разрязване на хартия, който въртеше в ръка. Без да обръща внимание на сбръчкването на челото му от болка, жената възкликна:
— Ами да! Значи затова сте тук, вие подло, измамно същество! Настоявам тутакси да ми разкажете всичко!
— Но какво по-точно искате да узнаете от мен?
Лейди Кармайкъл посегна да го чукне отново, но този път Поаро дръпна ръцете си навреме.
— Не се затваряйте като мида в черупката си, Еркюл Поаро! Виждам как връхчетата на мустаците ви потрепват. Разбира се, че някое престъпление ви води тук, а вие най-безсрамно „източвате“ информация от мен. А сега нека да позная за убийство ли става дума? Кой е умрял скоро? Сещам се само за старата Луиза Гилмор, но тя беше на осемдесет и пет, пък и имаше воднянка. Не може да е тя. Нещастният Лео Ставертън си счупи врата по време на лов и сега целият е в гипс. И той не е. Да не би да не е убийство! Колко жалко! Не мога да си спомня някакъв по-особен обир на бижута в последно време… Да не би да търсите някой престъпник… Берил Ларкин? Отровила е съпруга си, нали? Значи от угризения на съвестта е така отнесена.
— Но мадам, мадам — прекъсна я Еркюл. — Отидохте твърде далеч.
— Глупости. Нещо сте намислили, Поаро.
— Познавате ли класиците, мадам?
— Какво общо имат тук класиците?
— Много общо. Черпя от опита на своя прародител и съименник Херкулес. Един от неговите подвизи е опитомяването на дивите кобили на Диомед.
— Само не ми казвайте, че сте дошъл чак дотук, за да опитомявате кобили… с лачените си обувки, и то на вашата възраст! Имате вид на човек, който дори не се е качвал на кон.
— Конете, мадам, в случая са символ. Те са диви кобили, които се хранят с човешка плът.
— Звучи ми доста отвратително. Никога не съм имала много добро мнение за древните гърци и римляните. Така и не разбрах защо пасторите например обичат толкова да ги цитират. От една страна никога не знам какво точно искат да кажат, а от друга — темите ми се виждат доста неподходящи за представителите на църквата. Толкова много случаи на кръвосмешение, пък и тези статуи, дето нямат никакви дрехи… не че имам нещо против, но нали ги знаете свещениците. Все се вайкат, когато някое момиче отиде на църква без чорапи… Та докъде бях стигнала?
— Не си спомням точно.
— Предполагам, няма да ми кажете дали мисис Ларкин е убила съпруга си. Нито пък дали Антъни Хокър е убиецът от Брайтън. — Жената не откъсваше от него изпълнен с надежда поглед, но лицето на Поаро остана непроницаемо. — Възможно е да става дума за фалшификация — продължи да разсъждава на глас лейди Кармайкъл. — Срещнах мисис Ларкин в банката онзи ден сутринта и тя осребри пред очите ми чек за петдесет лири — сума, която ми се стори доста сериозна… не, не е това. И да ви кажа, Поаро, ако продължавате да седите тук и да ми се блещите насреща като бухал, направо ще запратя нещо по главата ви.
— Имайте малко търпение — отговори нейният гост.
IV.
„Ашли Лодж“, домът на генерал Грант не беше голяма сграда. Разположена бе на склона на едни хълм, към къщата имаше добре поддържан обор и доста занемарена градина.
Всеки агент за недвижими имоти би я нарекъл „изцяло обзаведена“. В подходящи за целта ниши бяха разположени фигури на Буда с кръстосани крака, пиринчени табли и ниски масички. Окичени с украшения фигурки на слончета красяха полицата над камината, а по стените висяха всевъзможни предмети от кована мед.
Посред този англо-индийски дом, настанен в поизтрито кресло с вдигнати на друг стол крака, увити в бинтове, седеше генерал Грант.