— Почакай да видиш празника довечера. „Изобилната паша“!
— Очаквам го с нетърпение.
— Ще видиш, че е невероятно духовно изживяване — обеща приятелката й.
Мис Карнаби бе дошла в светилището „Грийн Хилс“ преди една седмица. При пристигането си бе изразила следното отношение: „Какви са тези глупости? Наистина, Еми, как е възможно разумна жена като теб…“ И тъй нататък, и тъй нататък.
В предварителния разговор е доктор Андерсен, тя умишлено бе изразила мнението си съвсем ясно.
— Не искам да се чувствам тук като натрапница и измамница, доктор Андерсен. Баща ми беше пастор в англиканската църква и аз никога не съм отстъпвала от вярата си. Не поддържам езически учения.
Високият, златокос мъж й се усмихна — приятна усмивка, изпълнена с разбиране. Снизходително изгледа възпълната, войнствено настроена жена, седнала твърде изправено на стола.
— Скъпа мис Карнаби — рече той. — Вие сте приятелка на мисис Клег и сте добре дошла тук. Вярвайте ми, нашите учения не са езически. Тук всички религии се зачитат еднакво.
— А не би трябвало — рече преданата дъщеря на покойния свещеник Томас Карнаби.
Учителят се облегна назад и промърмори:
— В къщата на моя Баща има много стаи… Запомнете това, мис Карнаби.
Щом срещата приключи, мис Карнаби прошепна на приятелката си:
— Той наистина е много привлекателен мъж.
— Да — кимна Емелин. — И толкова одухотворен.
Мис Карнаби се съгласи. Вярно беше — тя бе усетила неземна, божествена аура…
Мис Карнаби бързо се съвзе. Не бе дошла тук, за да стане жертва на очарованието — духовно или не — на Великия пастир. Тя призова образа на Еркюл Поаро. Той изглеждаше някак далечен и странно земен…
Ейми, рече си мис Карнаби, ела на себе си. Спомни си за какво си тук…
Но с течение на времето тя все по-лесно се поддаваше на магията на „Грийн Хилс“. Спокойствието, неподправената красота на природата, вкусната, макар и непретенциозна храна, очарованието на службите с песнопенията за любов и уважение, трогателните проповеди на Учителя, докосващи най-чувствителните струни в душата на човека — тук нямаше място за злобата и грозотата на света. Тук цареше мир и любов…
А тази вечер бе големият летен празник — Изобилната паша. И на него, тя, Ейми Карнаби, щеше да бъде посветена — щеше да стане една от стадото.
Празникът се проведе в голяма блестяща бетонна постройка, наречена от посветените Свещената кошара. Тук привържениците се събираха точно преди залез-слънце. Носеха наметала от овчи кожи и сандали. Ръцете им бяха голи. На подиум в центъра на Кошарата заставаше доктор Андерсен. Високият мъж с руса коса, сини очи и червеникава брада, никога не бе изглеждал по-обаятелен. Бе облечен в зелена роба и носеше златна гега.
Вдигна я и множеството запази гробна тишина.
— Къде са моите овци?
— Тук сме, о, Пастирю! — отвърна тълпата.
— Нека сърцата ви се изпълнят с радост и благодарност. Това е Празникът на радостта.
— Празникът на радостта е и ние сме радостни.
— Не трябва да изпитвате мъка, нито болка. Всичко е радост!
— Всичко е радост…
— Колко глави има Пастира?
— Три глави. Една от злато, една от сребро и една от месинг.
— Колко тела има овцата?
— Три тела. Едно от плът, едно от поквара и едно от светлина.
— Как ще бъдете приети в Стадото?
— Чрез Кръвното причастие.
— Готови ли сте за това Причастие?
— Готови сме.
— Завържете очите си и протегнете напред дясната си ръка.
Хората покорно завързаха очите си със зелените шалове, които им бяха раздадени предварително. Мис Карнаби, както и останалите, протегна напред ръката си.
Великият пастир тръгна из стадото си. Чуваха се тихи викове, стонове на болка или екстаз.
Какво богохулство, яростно си рече мис Карнаби. Подобна религиозна истерия е възмутителна. Трябва да остана напълно спокойна и да наблюдавам реакцията на другите. Няма да бъда увлечена… няма да бъда…
Великият пастир приближи към нея. Тя усети как хвана ръката й, задържа я, после почувства лекото убождане на игла.
— Кръвното причастие, което носи радост… — промърмори Пастира и отмина. След миг се чу заповед: — Свалете превръзките и се наслаждавайте на тържеството на духа!