Слънцето тъкмо залязваше. Мис Карнаби се огледа и бавно излезе от Кошарата заедно е останалите. Чувстваше се приятно развълнувана, щастлива. Отпусна се на мекия, покрит с трева склон. Защо изобщо си беше помислила, че е самотна, нежелана жена на средна възраст? Животът бе прекрасен — тя самата бе прекрасна! Владееше изкуството да размишлява, да мечтае. Нямаше нищо невъзможно!
Радостта я заля като вълна. Тя огледа своите събратя-привърженици, които бяха наоколо — всички изглеждаха невероятно огромни.
Като ходещи дървета, рече си мис Карнаби.
Тя вдигна ръка. Жестът бе целенасочен. Тя можеше да завладее земята. Цезар, Наполеон, Хитлер — бедните, нещастни, дребни създания! Не знаеха на какво бе способна Ейми Карнаби! Утре тя щеше да възцари мир над света, международно братство. Няма да има повече войни, бедност, болести. Тя, Ейми Карнаби, щеше да създаде Нов свят.
Но нямаше нужда да бърза. Разполагаше с вечността… Минута след минута, час след час! Мис Карнаби чувстваше крайниците си натежали, но пък умът й бе напълно свободен. Можеше да броди из цялата вселена. Тя заспа, но дори насън мечтаеше… огромни пространства… високи сгради… нов и прекрасен свят.
Постепенно светът се смали. Мис Карнаби се прозя и размърда скованите си крайници. Какво се бе случило вчера? Снощи бе сънувала…
В небето грееше луна. На бледата й светлина мис Карнаби се вгледа в циферблата на часовника си и с изумление установи, че стрелките показват десет без петнайсет. Тя знаеше, че слънцето залязва в осем и десет. Само преди час и трийсет и пет минути? Невъзможно. И все пак…
Много странно, каза си мис Карнаби.
IV.
— Трябва много внимателно да следвате инструкциите ми — рече Поаро. — Разбирате ли?
— О, да, мосю Поаро. Можете да разчитате на мен.
— Споделихте ли намеренията си да отпуснете парични средства на учението?
— Да, мосю Поаро. Говорих с Учителя, извинете, с доктор Андерсен. Много емоционално му обясних, че за мен всичко това е било като разбулване на истината и достигане до чистата вяра. Не ми беше трудно да му кажа всичко това. Доктор Андерсен, както знаете, притежава магнетичен чар.
— Да, разбрах — сухо рече Поаро.
— Умее да бъде много убедителен. Човек се уверява, че той изобщо не се интересува от пари. „Дарете каквото можете — каза той и се усмихна очарователно. — Ако не можете да дарите нищо, няма значение. Вие си оставате един от Стадото.“ „О, доктор Андерсен — казах му, — не съм чак толкова бедна. Неотдавна наследих солидна сума от далечен роднина и въпреки че нямам право да харча парите, докато не приключат формалностите, има едно нещо, което искам да направя веднага.“ След това му обясних, че в завещанието си оставям на Братството всичко, което притежавам. Споделих, че нямам близки роднини.
— И той с благодарност прие наследството?
— Напротив, изглеждаше напълно безразличен. Каза, че ще изминат още много години, преди да си отида от този свят и че според него ще живея дълго и в радост, ще постигна пълно духовно удовлетворение. Той наистина умее да говори трогателно.
— Така изглежда — сухо рече Поаро. — Споменахте ли за здравето си?
— Да, мосю Поаро. Казах му, че съм имала хронично заболяване на белите дробове, но преди няколко години съм се подложила на лечение в санаториум, което се е оказало успешно.
— Чудесно!
— Макар да не разбирам защо трябва да казвам, че страдам от туберкулоза, когато дробовете ми са съвсем здрави.
— Уверявам ви, че е необходимо. Споменахте ли за приятелката си?
— Да. Казах (съвсем поверително), че освен богатството на съпруга си скъпата Емелин скоро ще наследи още по-голяма сума от една леля, която е силно привързана към нея.
— Е, така ще осигурим безопасността на мисис Клег поне за известно време!
— О, мосю Поаро, наистина ли мислите, че има нещо нередно?
— Точно това се стремя да разбера. Срещнахте ли в Светилището мистър Коул?
— Да, много странен човек. Носи тревистозелени шорти и яде само зеле. Той е ревностен привърженик на учението.
— Е, всичко върви добре. Моите поздравления за добре свършената работа. Вече всичко е подготвено за Есенния празник.