Поаро очакваше обяснение. Леко наклонил глава, напомняше на потънала в мечтание червеношийка.
Другият мъж продължи:
— Става дума за произведение на изкуството. По-точно гравирана златна чаша от епохата на Ренесанса. Казват, че е чашата на папа Александър VI — Родриго Борджия. Понякога предлагал на избран гост да пие от нея. Този гост, мосю Поаро, обикновено умирал.
— Интересна историйка — промърмори Поаро.
— Разказите за чашата винаги са свързани с насилие. Неведнъж е била крадена. Извършено е убийство, за да бъде притежавана. Кървава диря я следва през вековете.
— Заради истинската й стойност или по други причини?
— Истинската й стойност наистина е твърде висока. Изработката е изящна (казват, че е дело на Бенвенуто Челини). Украсата представлява дърво, около което е увита украсена със скъпоценни камъни змия, а ябълките на дървото са оформени от прекрасни смарагди.
— Ябълки? — промърмори Поаро с внезапен интерес.
— Смарагдите са съвършени, както и рубините по змията, но разбира се, истинската стойност на чашата е историческа. Обявена е за продан от маркиз Ди Сан Вератрино през 1929 година. Колекционерите наддаваха един срещу друг и накрая аз се сдобих с нея срещу сума равна на трийсет хиляди лири по тогавашния курс на валутата.
Поаро повдигна вежди и промърмори:
— Доста щедра сума! Маркиз Ди Сан Вератрино е имал късмет.
— Когато наистина желая нещо, аз съм готов да платя за него, мосю Поаро — подхвърли Еймъри Пауър.
Еркюл Поаро рече спокойно:
— Без съмнение сте чували испанската поговорка: „Вземи каквото искаш — и си плати за него, казва Бог.“
За миг финансистът се намръщи — в очите му проблесна гняв и той подхвърли хладно:
— Като че ли имате склонност към философията, мосю Поаро.
— Просто разсъждавах на глас, мосю.
— Без съмнение. Но разсъжденията няма да ми върнат чашата.
— Така ли мислите?
— Струва ми се, че ще бъдат необходими действия.
Еркюл Поаро кимна невъзмутимо.
— Доста хора правят същата грешка. Но аз моля за извинение, мистър Пауър, отклонихме се от темата. Бяхте стигнали дотам как сте купили чашата от маркиз Ди Сан Вератрино?
— Точно така. И трябва да ви кажа, че беше открадната, преди да стане мое притежание.
— Как се случи това?
— В замъка на маркиза било проникнато с взлом в нощта след търга и осем или десет изключително ценни предмета са били откраднати, включително и чашата.
— Какво е направено във връзка с това?
— Полицията, разбира се, взе нещата в свои ръце. Стигнаха до заключението, че грабежът е извършен от международна банда крадци. Двама от тях — французин на име Дюбле и италианец на име Риковети — бяха заловени и разпитани, а някои от откраднатите предмети бяха намерени у тях.
— Но не и чашата на Борджия.
— Не и чашата на Борджия. Според полицията в грабежа са участвали трима души. За двамата вече споменах, а третият бил ирландец, наречен Патрик Кейси. Той е невероятно ловък крадец, проникващ през покриви. Казват, че именно той е откраднал предметите. Дюбле е мозъкът на групата и планира ударите; Риковети е шофьорът и чака долу да му бъдат спуснати откраднатите предмети.
— А после тези предмети са били разделяни на три, така ли?
— Вероятно. От друга страна, възвърнати са антиките с най-ниска стойност. Възможно е най-забележителните и ефектни ценности бързо да са били изнесени контрабандно от страната.
— А третият човек, Кейси? Никога ли не е бил изправян пред правосъдието?
— Не и в смисъла, който влагате. Той не беше много млад. Мускулите му не са били силни както навремето. Две седмици по-късно паднал от петия етаж на една сграда и починал на място.
— Къде се е случило това?
— В Париж. Опитвал се да ограби къщата на милионера банкер Дювалие.
— И чашата повече не била видяна?
— Точно така.
— Не е била обявена за продан?
— Сигурен съм в това. Търси я не само полицията, но и частните детективски агенции.
— А какво стана с парите, които сте платили за нея?
— Маркизът, много прецизен човек, предложи да ми ги върне, тъй като чашата беше открадната от неговата къща.
— Но вие не приехте?
— Не.
— Защо?
— Да речем, защото предпочитам нещата да бъдат в мои ръце.