Накараха го да коленичи. После един здравеняк извади блестяща татарска сабя с широко и много извито острие.
— Ще броя до три — каза водачът на „Синята лилия“. — Искам да се порадвам малко на предсмъртните мъки на този съветник на империята.
Пинг Чао запази презрително спокойствие. Макар че не беше съвсем сигурен дали се отнасяше просто за изпитание, или щеше наистина да се отправи за другия свят, все пак той не издаде никакъв признак на слабост.
Потърси с очи приятеля си, който го беше довел до развалините, за да види дали бяха хванали и него. За най-голяма изненада го видя да стои съвсем близо до водача на „Синята лилия“ и да пуши спокойно опиум.
Китаецът, който изпълняваше службата на палач, вдигна сабята, която лъсна над главата на бедния мандарин.
— Две! — каза старецът след миг. — Гледай, мандарино и съветнико на империята, гледай как крилата на смъртта те докосват вече.
— Убивай! — извика най-после старецът. Мандаринът наведе глава, очаквайки смъртния удар. За негово щастие острието, което трябваше да отсече главата му, остана на мястото си.
Отвори очите си, които беше затворил в този върховен момент, и не видя до себе си нито палача, нито приятеля си.
— Пинг Чао, съветник на империята и мандарин от втора класа, достоен си за член на нашето общество — каза старецът. — Ти доказа, че си храбър и не се боиш от смъртта.
— Приемате ме във вашите редове? — попита мандаринът с изблик на радост.
— Не само това. Обещаваме ти също да ти помогнем да си отмъстиш. Кажи какво искаш.
— Искам живота на един човек.
— Какъв е този човек?
— Един европейски свещенослужител.
— Къде живее?
— В Минг.
— Тази нощ Минг ще бъде изравнен със земята. Зная, че го обитават християни. Ще насоча срещу тези кучета всичките си войски.
В този миг млад китаец, скрит зад един идол, поставен в ъгъла на подземната зала, се хвърли бързо към коридора.
Беше китаецът, който бе въвел Сум и мандарина. Без да дочака излизането на водачите на обществото, бе изтичал в подземния коридор. Тъй като много добре познаваше мястото, за кратко време стигна до последния проход и като се плъзна пъргаво между грамадните крака на Буда, се намери на открито.
— Ще внимаваме да не се заблудим и да не се оставим да ни изненадат — каза той, вдишвайки с пълни дробове свежия нощен въздух.
Огледа се наляво и надясно да види да не би някой да го следи и после се отправи към Императорския канал.
Наоколо нямаше стража. Водачите на обществото бяха сметнали за безполезни подобни мерки, уверени, че никой не би се осмелил да ги безпокои сред тези развалини.
Като стигна до бента, младежът се прехвърли от другата страна.
Премина един гъсталак тръстики, като напредваше внимателно да не ги разлюлее, и стигна благополучно до малка лодка, скрита сред растителността от очите на всички.
Преди да я спусне във водата, младият китаец наряза с ножа, който висеше на пояса му, куп тръстики и ги разхвърли по лодката, за да я покрие напълно. После подсвирна леко.
От отсрещния бряг отговори също такова изсвирване.
— Ти ли си, Сенг?
— Да, господарю.
— Може да вървиш, приятелю. Няма никой на бента, нито из черниците.
Този, който говореше така, беше красив младеж на осемнадесет години, със здраво телосложение. Носеше дрехи от обикновен памук, но дори и под тях проличаваше европеецът.
И наистина, този младеж имаше бяла кожа, леко обагрена от слънцето, доста тъмни очи, съвсем правилни черти на лицето и вместо бръснат череп с кичур носеше гъста и къдрава коса.
В ръката си държеше малка карабина, а на пояса му висеше добре напълнен патрондаш.
— Какви новини носиш, Сенг? — попита младият европеец.
— Много лоши, господарю — отвърна китаецът. — Присъствувах на обединението на водачите на „Синята лилия“ и на „Сребърната камбана“.
— Бяха си определили среща в подземието на Киангхи?
— Да, господарю.
— И не се усъмниха в теб?
— Мислеха ме за истински боксер.
— Ще ни нападнат ли?
— Възнамеряват да подложат на огън и сеч цялата провинция и да превземат дори и столицата.
— Толкова ли са дръзки? — попита младият европеец, силно развълнуван.
— На брой са повече от птичките небесни или от всичките риби на Жълтото море.
— Ще нападнат и нас?
— Да, и то преди всички други, защото с тях е и мандаринът Пинг Чао.
— Той се е заклел да убие чичо ми! — извика младежът ужасен.
— Няма да пощади и баща ти.
— Тогава сме загубени!
— Да, ако не побързаш да стигнем в селото.
— Да вървим, Сенг! — извика младият европеец, като скочи в лодката.
Плаваха по течението и беше излишно да полагат големи усилия, невъзможни поради гъстите растения. Достатъчно беше да се направлява ладията.