Тя докосна с пръст долната му устна и отвори устата му. Вгледа се в езика. После седна назад и отпусна безжизнено ръце до свитите си крака.
- Боли ли те? - попита я той. Гласът му беше много нежен. Присви очи и само за секунда на лицето му се появи зряло изражение. Но веднага след това бебешкото изумление се върна. - Изгуби много кръв.
Тя дълго се взира в него, без да продума. Той я гледаше и чакаше.
- Не, не ме боли - промърмори тя и отново се втренчи в него. - Имам нужда от някои неща - каза накрая. - От микроскоп, от кръвни проби. Искам да видя какви са тъканите сега! Господи, трябват ми тези неща! Трябва ми добре оборудвана лаборатория. Ще се махнем оттук.
- Да - кимна той. - Това ще направим. Ще се махнем оттук.
- Можеш ли да станеш?
- Не зная.
- Е, ще трябва да опиташ. - Тя се надигна на колене, хвана се за мраморната полица над камината и се изправи на крака.
Хвана ръката му, беше силна.
- Хайде, стани, не мисли, просто го направи. Мускулатурата ти е напълно развита и това те различава от новороденото. Имаш скелета и мускулатурата на мъж.
- Добре, ще опитам - отвърна той. Изглеждаше изплашен и някак зарадван. Треперейки, първо се опря на колене, като нея, после се изправи, но веднага политна назад. Но не падна, а бързо направи няколко крачки.
- Ооо - пропя той. - Аз ходя, аз ходя…
Тя се втурна към него, обгърна го с ръка през кръста и го остави да се облегне на нея. Той се успокои, щом сведе поглед към лицето и?. Вдигна ръка и я погали по бузата. Ненапълно овладян жест, като на пияница, пръстите му бяха копринени и треперещи.
- Красивата ми Роуан - каза той. - Виж, в очите ми има сълзи. Истински сълзи. О, Роуан.
Опита се да стои сам и се наведе да я целуне. Тя го хвана и го подкрепи, когато устните му докоснаха нейните. Разтърси я същият чувствен шок, както винаги, когато я докоснеше.
- Роуан - изстена той, притисна я към себе си, а после отново полетя назад, преди тя да го хване и изправи.
- Хайде, нямаме много време - каза Роуан. - Трябва да намерим някое сигурно място, напълно неизвестно…
- Да, скъпа, да… но нали разбираш, всичко е толкова ново за мен, толкова красиво. Нека те прегърна отново, нека те целуна…
- Няма време - настоя тя, но копринените бебешки устни пак се залепиха за нейните и тя усети как пенисът му се притиска към нея, към парещите и? слабини. Дръпна се назад и го задърпа след себе си.
- Точно така, не гледай в краката си. Гледай към мен и просто върви.
Когато се озова пред вратата с форма на ключалка, в ума и? проблеснаха старите разговори за скритото значение и цялото нещастие и цялата красота на живота и? изтече пред очите и? - всичките и? битки, миналите и? желания.
Но това вече беше нова врата - вратата, която бе зърнала преди милион години, когато бе момиче и за първи път отвори магическите научни книги. И сега тя беше отворена, далече отвъд ужасите на лабораторията на Лемли, далече от събраните около масата холандци в митичния Лайден.
Поведе го бавно през вратата и нагоре по стълбите. Вървеше до него, търпелива, стъпка по стъпка.
Петдесет и две
Той се опита да се събуди, но всеки път се понасяше към повърхността и потъваше, тежък и замаян, в пухените завивки на леглото. Отчаянието ту го сграбчваше, ту си отиваше.
Накрая все пак се събуди, и то защото му прилоша. Сякаш цяла вечност седя на пода в банята, опрян на вратата, и повръщаше с такива напъни, че стягащата болка в гърдите се засили. Вече нямаше какво да повърне, а гаденето не преставаше, без никаква надежда за облекчение.
Стаята се люшкаше. Наложи се да отключат вратата и да го вдигнат от пода. Искаше да им каже, че съжалява, задето се е заключил, просто по навик, че се е опитвал да стигне дръжката на вратата, но не можеше да произнесе нито дума.
Полунощ. Видя електронния часовник на нощното шкафче. Полунощ на Коледа. Опитваше се да обясни, че в това има някакво значение, но не можеше да направи друго, освен да мисли за съществото, застанало зад яслата до олтара. Отново потъваше, главата му се удари във възглавницата.
Когато пак отвори очи, лекарят му говореше нещо. Дали го беше виждал и преди?
- Господин Къри, имате ли представа какво е имало в спринцовката?
«Не. Помислих си, че ще ме убие. Че ще умра.» Дори от усилието да раздвижи устните си му стана зле. Само поклати глава, но и от това му прилоша. Зад заскрежените прозорци се виждаше чернотата на нощта.
-… поне още осем часа - каза лекарят.
- Спи, Майкъл. Не се притеснявай за нищо. Спи.