- Всичко друго е нормално. Само вода, ако поиска нещо за пиене. Ако има и най-малката промяна…
Коварна вещица. Разруши всичко. Мъжът се усмихва до олтара. Разбира се, че това е бил моментът. Точният момент. Знаеше, че я е загубил завинаги. Среднощната меса бе свършила. Майка му плаче за мъртвия му баща. Нищо вече няма да бъде същото.
- Просто поспи. Ще останем с теб.
Провалих се. Не можах да го спра. Загубих я завинаги.
- Откога съм тук?
- От вчера вечерта.
Сутринта на Коледа. Той се взираше през прозореца, страхуваше се да помръдне да не би да му прилошее отново.
- Вече не вали, нали? - попита. Едва чу отговорът - че е спряло преди зазоряване.
Опита се да седне. Вече не се чувстваше толкова зле. Да, болеше го главата и зрението му бе малко замъглено. Но не беше по-лошо от обикновен махмурлук.
- Чакайте, господин Къри. Нека се обадя на Аарън. Докторът ще иска да ви прегледа.
- Да, добре, но искам да се облека.
Всичките му дрехи бяха в гардероба. Хубав малък пътнически комплект за бръснене го чакаше в банята. Той си взе душ, все още борещ се със замайването, обръсна се надве-натри и излезе от банята. Искаше му се отново да си легне, но каза:
- Трябва да се върна там, да разбера какво е станало.
- Моля те, почакай - каза Аарън. - Хапни малко, виж как ще се чувстваш.
- Няма значение как ще се чувствам. Ще ми дадеш ли кола? Ако не, тръгвам на стоп.
Погледна през прозореца. Снегът беше натрупал. Пътищата щяха да са опасни. Трябваше да тръгва.
- Виж, Аарън, много съм ти благодарен, че се погрижи за мен.
- Какво искаш да правиш? Нямаш никаква представа какво ще откриеш там. Миналата нощ тя ми каза, че ако ми пука за теб, трябва да се погрижа да не се връщаш.
- Не ме е грижа какво ти е казала. Отивам.
- Тогава и аз идвам с теб.
- Не, ти оставаш. Това е между мен и нея. Дай ми кола и тръгвам.
Аарън му даде голям тромав линкълн, градска кола. Майкъл едва ли би избрал такава, въпреки че меките кожени седалки бяха удобни. И все пак тя почти летеше, когато стигна магистралата. До този момент Аарън го бе следвал с лимузината, но Майкъл изпревари още една кола и се откъсна.
Снегът покрай пътя беше мръсен, но ледът се беше стопил. Небето бе съвършено синьо, чисто и безкрайно.
Главоболието се връщаше заедно със замайването и гаденето на всеки петнайсет минути, но Майкъл се опитваше да го преодолее и не вдигаше крак от педала на газта.
Беше стигнал деветдесет мили, когато навлезе в Ню Орлиънс. Профуча покрай гробищата на Метаир, а после и покрай нелепата сюрреалистична спортна зала Супердом - приличаше на летяща чиния, приземила се между небостъргачите и църковните камбанарии.
Караше твърде бързо и колата почти поднесе на завоя към Сейнт Чарлз авеню. Трафикът пълзеше по замръзналите улици.
След пет минути зави наляво към Първа улица и колата отново поднесе силно. Майкъл натисна спирачките и продължи съвсем бавно по хлъзгавия асфалт, докато не видя къщата да се издига като мрачна крепост на сенчестия ъгъл.
Портата беше отворена. Той пъхна ключа в ключалката на входната врата и влезе.
Замръзна на прага. По целия под беше размазана кръв, а на рамката на вратата личеше кървав отпечатък от ръка. Стените бяха изцапани с нещо като сажди, които избледняваха към тавана.
Миризмата беше ужасна, като в стаята на мъртвата Деидре.
Прагът на трапезарията също бе опръскан с кръв. Кървави следи от боси крака. Кръв по целия китайски килим и някаква ужасна слуз, размазана по дъските. Коледното дръвче продължаваше да свети весело, напълно нехайно за случилото се в стаята - сляп и ням свидетел, който не можеше да разкаже нищо.
В главата му избухна болка, но тази в гърдите бе многократно по-силна. Сърцето му препускаше лудо. Адреналинът забушува из вените му. Дясната му ръка се сви конвулсивно в юмрук.
Майкъл излезе в коридора и тръгна към трапезарията.
Една фигура застана съвсем безшумно на прага на високата врата и се вгледа в него. Тънката и? ръка се плъзна нагоре по касата на вратата.
Странен жест. Фигурата изглеждаше много нестабилна, като че се олюляваше. Пристъпи под светлината от слънчевата веранда и Майкъл застина на място. Вгледа се и се замъчи да разбере какво виждат очите му.
Беше мъж, облечен в свободни измачкани панталони и риза. Но Майкъл никога не бе виждал подобен човек. Беше много висок, може би към метър и деветдесет и непропорционално слаб. Панталоните му бяха твърде широки, пристегнати на кръста, а ризата беше на Майкъл - стара спортна риза. Висеше като туника на слабото тяло. Непознатият имаше гъста черна коса и много големи сини очи, но иначе приличаше на Роуан. Сякаш гледаше мъжки близнак на Роуан! Кожата бе гладка и младежка като нейната, дори детска. Скулите бяха като нейните, устата - също, само че малко по-пълна и по-чувствена. Очите, въпреки че бяха големи и сини, също приличаха на нейните, както и внезапната тънка и студена усмивка.