Майкъл заби юмрук в гърдите му и усети как костите изхрущяха.
- Е, харесва ли ти, харесва ли ти демоне, гаден кучи сине, умри! - Заплю го и отново заби левия си юмрук в него, докато съществото висеше на дясната му ръка, като знаме, завързано за кол. От устата му рукна кръв. - Да! Вече си в плът - умри в нея тогава!
- Започвам да губя търпение с теб! - изрева създанието и сведе поглед към кръвта по ризата си. - Виж какво направи, ти, гневен татко, ти, праведни родителю! - Отблъсна Майкъл назад, стискаше го за китката като с менгеме.
- Хареса ли ти? - изрева Майкъл. - Харесва ли ти тази кървяща плът. Плътта на детето ми, моята плът! - И като изви дясната си ръка, неспособен да я освободи, той стисна с лявата гърлото на Лашър, заби палец в трахеята му и коляното си в тестисите. - О, значи тя те е направила съвсем като истински, а, чак до топките!
В същия миг отново мярна Роуан. Тя отново падна към балюстрадата - този път обаче я събори съществото, което най-после бе пуснало ръката му и сега пищеше от болка, а сините му очи се въртяха лудо. Преди Роуан да успее да се изправи, то се стрелна назад, вдигна ръце като крила, наведе глава и изкрещя:
- Ти ме учиш, татко. О, да, учиш ме много добре! - Думите му прераснаха в рев и то се втурна към Майкъл. Заби глава в гърдите му и го блъсна право в басейна.
Роуан изпищя толкова силно и пронизително, че заглуши алармата.
Майкъл бе вече в ледената вода и потъваше все по-надолу и по-надолу. Синята повърхност сияеше над него. Студът спря дъха му и той не можеше да помръдне. Беше напълно вцепенен и неспособен дори да раздвижи ръце. Почувства, че опира дъното.
И тогава, с отчаян спазъм, се стрелна към повърхността, но дрехите му го сграбчиха като пръсти и го задърпаха надолу. Все пак успя - главата му разкъса повърхността на водата и ярката светлина го ослепи. Но в следващия миг дойде още един удар и той потъна отново, издигна се, но пак бе потопен. Ръцете му бяха над водата, вкопчени в създанието, което го държеше. Вече започваше да гълта ледената вода.
Ето, случваше се отново, давеше се в студена вода. Не, не, не отново. Опита се да затвори уста, но ужасната болка в гърдите бе твърде силна и водата нахлу в дробовете му. Вече не си чувстваше ръцете; не виждаше нищо, не усещаше нищо. Пред очите му се ширна безбрежният океан - безкраен и сив - а светлините на ресторанта на скалите ту проблясваха, ту изчезваха с всяка нова вълна.
Внезапно тялото му се отпусна. Той вече не се бореше отчаяно за глътка въздух или да изплува, нито пък забиваше ръце в съществото. Всъщност като че изобщо не беше в тялото си. Познаваше това усещане - тази безтегловност и великолепната свобода.
Само че не се издигаше като в онзи отдавнашен ден, не се устремяваше към оловносивото облачно небе, от което се виждаше цялата земя с милиардите и? миниатюрни обитатели.
Този път беше в тунел, който сякаш го засмукваше. Беше тъмен, тесен и безкраен. Пропадаше сред тишината, безсилен и изпълнен с почуда.
Накрая го погълна силно червено сияние. Беше попаднал на познато място. Да, барабаните, чуваше барабаните, стария марш на Марди Грас, шума на парада, който бързо преминава през зимната тъмнина, в края на страховитата последна нощ на карнавала. А тези блещукащи пламъчета бяха факлите под кривите клони на дъбовете. Изпитваше същия детски страх като преди много години. Всичко, от което се бе страхувал, беше тук. Най-сетне се случваше, вече не бе просто проблясък на ръба на съня или пък образ, събуден от докосването на нощницата на Деидре. Беше тук, около него.
Краката му докоснаха димящата земя. Щом понечи да се изправи, видя, че клоните на дъбовете са прораснали право през покрива на салона, уловили са полилея в мрежа от листа и са обвили високите огледала. А това наистина беше къщата. Безброй тела се извиваха в тъмното. Той стъпваше по тях! Сиви, голи тела се съешаваха и извиваха в светлината на пламъците, а димът бе толкова гъст, че закриваше лицата на всички около него. Но той знаеше кои са. Те го гледаха. Поли от тафта се докосваха до краката му. Препъна се и се опита да запази равновесие, но ръката му просто потъна в горещия камък, а краката му - в димящата мръсотия.
Навлезе в кръг от монахини - високи чернороби фигури с твърди бели покривала на главите. Познаваше ги, знаеше имената им - те бяха монахините от неговото детство, които тракаха с броениците си и чиито стъпки кънтяха по твърдия боров под. Бяха се скупчили около него. Стела пристъпи в кръга. Очите и? горяха, а накъдрената и? коса лъщеше от помадата. Внезапно посегна към него и го дръпна към себе си.