- Остави го, може да ходи и сам - рече Жулиен. Да, самият той - с къдрава бяла коса и малки блестящи очи. Дрехите му бяха изискани и елегантни. Усмихна се, помаха на Майкъл да се приближи и рече със силния си френски акцент:
- Ела, Майкъл, хайде. Вече си с нас, почти се свърши, спри да се бориш най-сетне.
- Да, хайде, Майкъл - каза Мери Бет и тъмната и? пола от тафта бръсна лицето му. Беше висока величествена жена, с леко прошарена коса.
- Вече си с нас, Майкъл. - Шарлот, с искрящата руса коса, чийто бюст се изливаше от деколтето на копринената рокля. Искаше да го вдигне, но той се опитваше да се махне от тях. Ръката му мина право през гърдите и?.
- Спрете, махнете се от мен! - извика той. - Махнете се.
Стела беше почти гола, само по къса камизолка, скъсана на рамото. Едната страна на главата и? бе обляна в кръв.
- Ела, Майкъл, скъпи, вече си тук, при нас, не виждаш ли, всичко приключи, скъпи. Ти си свърши работата.
Тътенът на барабаните се приближаваше, ритъмът се ускоряваше. Ковчегът стоеше отворен в края на стаята, а около него горяха свещи. Пламъците щяха да подпалят завесите и всичко щеше да изгори!
- Илюзия, лъжи - изкрещя той. - Това е номер. - Опита се да се изправи, да намери изход, от който да избяга, но навсякъде видя само прозорците с по девет малки квадратни стъкла, врати с форма на ключалки и клоните на дъбовете, проникнали през тавана и стените. Цялата къща изглеждаше като огромен чудовищен капан, изникнал около разкривените дървета. Пламъците се отразяваха във високите тесни огледала, а диваните и столовете бяха обвити с бръшлян и цъфтящи камелии. Бугенвилията пълзеше по целия таван и се извиваше по мраморните камини. Мъничките и? виолетови листенца потрепваха на дима от пламъците.
Внезапно една монахиня го зашлеви силно по лицето. Болката го сепна и вбеси.
- Какво каза, момче! Разбира се, че си тук, ставай! - Същият блеещ грозен глас. - Отговаряй, момче!
- Махай се от мен! - Той я блъсна паникьосан, но ръката му мина през нея.
Жулиен стоеше пред него, хванал ръце зад гърба си. Клатеше глава. Отзад беше красивият Кортланд. Изражението му бе същото като на баща му, чак до саркастичната усмивка.
- Майкъл, сигурно знаеш, че се представи отлично - каза Кортланд. - Легна си с нея, върна я обратно, направи и? дете. Точно както искахме.
- Не искахме обаче да се бориш - каза Маргьорит, раздърпаната и? коса падна на лицето и?, когато посегна към него. - Ние сме на твоя страна, ма шер. Стани, моля те, ела с нас.
- Хайде, Майкъл, ти сам забърка цялата каша - каза Сузан, големите и? глупави очи блестяха сърдито, когато му помогна да се изправи на крака. Гърдите и? се подаваха от мръсната дрипа, с която бе облечена.
- Да, ти я забърка, синко - каза Жулиен. - Е биен, все пак беше прекрасен, и двамата с Роуан бяхте прекрасни. Направихте точно каквото искахме.
- А сега можеш да се върнеш обратно заедно с нас - каза Дебора. Вдигна ръце, за да накара останалите да отстъпят. Около нея се издигнаха пламъци и димът обви главата и?. Смарагдът сияеше и блещукаше на тъмносинята и? рокля. Беше точно като момичето от картината на Рембранд - красива, с румени бузи и сини очи. Красива като смарагда.
- Не разбираш ли? Това беше съглашението. Сега, когато той е жив, ние също ще се върнем! Роуан знае как да ни върне сред живите, както направи и с него. Не, Майкъл, не се съпротивлявай. Ти искаш да бъдеш един от нас, прикован към земята в очакване на своя ред, иначе просто ще умреш завинаги.
- Вече всички сме спасени, Майкъл - каза крехката Анта. Приличаше на малко момиченце в простата рокля на цветя. От двете страни на лицето и? се стичаше кръв от раната на тила и?. - Не можеш да си представиш откога чакаме. Тук човек губи представа за времето…
- Да, спасени - каза Мари Клодет. Седеше на голямо легло с балдахин заедно с Маргьорит. Пламъците се извиваха около подпорите и облизваха балдахина. Лестан и Морис стояха зад леглото и гледаха със странно отегчени изражения. Светлината играеше по месинговите им копчета, а пламъците ближеха краищата на разкроените им палта.
- Те ни прогониха от Сан Доминго - каза Шарлот, като прихвана изтънчено красивата си пола. - А реката погълна старата плантация.
- Но тази къща ще бъде вечна - каза Морис печално и огледа тавана - гипсовите орнаменти и полилеите. - Благодарение на твоите усилия по реставрацията. И ние ще можем да останем тук, за да изчакаме реда си да се родим отново.
- Толкова се радваме, че дойде, скъпи - каза Стела някак отегчено, отпусна се на един крак и левият и? хълбок се подаде от копринената камизолка. - Сигурна съм, че не би пропуснал подобна възможност.