— А не, сър, при тях също има мъжки и женски.
— Моля?! Сигурен ли си?
— Напълно, сър. Чичо ми имаше лешникова плантация.
— По-тихо, бе, момче! Накрая ще те чуе и госпожа Уитлоу!
Пондър се стресна.
— Но защо да е неудобно, сър? Нали тя… все пак е госпожа Уитлоу…
— Сега пък какви ги плещиш?
— Ами… предполага се, че има или е имало и господин Уитлоу.
Лицето на Архиканцлера застина за миг, а устните му мърдаха, сякаш обмисляше всевъзможни неубедителни отговори. Накрая смотолеви:
— И тъй да е, пак звучи гнусничко.
— Опасявам се, сър, че такива са природните закони.
— А на мен толкова ми харесваше да се разхождам в гората през пролетта… Стибънс, нима искаш да ме убедиш, че дърветата са го правили през цялото това време?
— Както и да е, сър — дипломатично се измъкна Пондър, — по едно от вид не стига. Има и друга загадка. Кой пуши цигарите? Тоест… Храстът е устроен така, че някой трябва да разхвърля фасовете, за да посее семената.
— Е, и?
Пондър въздъхна.
— Сър, най-важното в плода е, че служи като примамка. Някоя птица ще го изяде, а после ще… ъ-ъ, остави семената някъде. Така се размножават растенията. Но на острова намерихме само птици и гущери…
— Ясно ми е какво те мъчи — грейна Ридкъли. — Питаш се: „Коя ли птица би се отбила до храста да изпуши набързо една цигара?“
— Пушената птица — подсказа Ковчежникът.
— Радвам се, че следиш разговора — процеди през зъби Архиканцлерът, без да го погледне.
— Да, сър, птиците не пушат. И е неизбежно да се запитаме — а какво печели храстът, образно казано, като предлага цигари? Ако тук има хора отдавна, все пак остава нищожната вероятност да се появи и никотиново дърво, да речем, защото те ще пушат цигарите… — Той се поправи, защото се гордееше с логичното си мислене: — Тоест онези неща, които приличат на цигари. Ще гасят фасовете в пръстта и така ще разпространяват семената. Иначе не виждам никакъв смисъл…
— И ние сме хора — напомни снизходително Деканът. — Обичаме да запалим по цигара, след като хапнем.
— При цялото ми уважение трябва да изтъкна, че ние сме тук само от няколко часа и не ми се вярва храстът да се развие за толкова кратък период — отвърна Пондър търпеливо и — както се оказа впоследствие — погрешно.
— Нима се опитваш да ми внушиш — заговори Ридкъли с изражението на човек, който не може да се отърве от някаква натрапчива мисъл, — че когато гриза ябълка, аз й помагам да… Я да оставим тази тема! — Той изпръхтя презрително. — Ще си ям риба и туй то. Те поне си вършат онази работа на прилично разстояние, в дълбините, доколкото знам. Ясно ми е как си я представяш тази твоя еволюция, господин Стибънс. Ако тя изобщо се случва — а честно казано, на мен винаги ми е изглеждала като измишльотина, — непременно става бързо. Например помисли за лемингите.
— Лемингите ли, сър?
— Ами да. Малките смотаняци честичко се хвърлят от стръмни скали в морето, нали? И колко от тях са се превръщали в птици по пътя надолу, а?
— Нито един, разби…
— Видя ли сега! — подсмихна се ликуващо Архиканцлерът. — Няма полза да си кажат: „Ей, що не размахам малко лапички?“ Напротив, трябва да вземат навременно и позитивно решение за снабдяване с истински функционални криле.
— Как тъй? За две секунди ли?! Докато падат към скалите?
— Сещаш ли се за по-подходящ момент?
— Но… Сър, лемингите просто не се превръщат в птици!
— Щяха обаче да се радват на по-добра участ, ако можеха.
Далеч в джунглата се разнесе мощен рев.
— Сигурни ли сте, че тук не се срещат опасни животни? — попита Деканът.
— Май зърнах скариди — нервно се обади Старшият дискусионен наставник.
— Архиканцлерът е прав — разсеяно вметна Пондър, който неволно си представяше летящи леминги. — Островът е твърде малък, за да се завъдят едри хищници. Как на такова място би се изхранило нещо, което ще е в състояние да ни навреди? Кого ще яде?
Вече всички чуваха как едро туловище си пробива път през гората с трясък и пукот.
— Нас… — колебливо смънка Деканът.
В червените лъчи на залеза се очерта грамадна твар, която се състоеше предимно от гущерска глава, надхвърляща по размери дори тялото, към което бе прикрепена. Създанието вървеше на двата си дълги задни крака. Имаше и опашка, но при количеството зъби в зиналата паст магьосниците не бяха склонни да отделят внимание на подробностите.
Чудовището подуши шумно въздуха и пак изрева.
— Аха — кимна Ридкъли. — Подозирам, че виждаме отговора на въпроса как е изчезнал нашият географ. Голяма работа свърши, Старши наставнико.
— Аз се каня да… — започна Деканът.