— Няма ли да размислиш? Нищо де, вържи я зад колата, ще вземем за нея добри парици в Донесе-Ли-Бира.
Джуджето повъртя в ръцете си многозаряден арбалет домашна изработка, изсумтя и го пусна на земята. Отиде при друго преобърнато возило и лицето му грейна.
— Аха! Ей на туй му викам аз печено на дървени въглища! Пич, днеска сме късметлии с тебе!
— Нима? Виждам най-обикновен чувал със сено.
— Я ми помогни да го натоваря по-бързичко — алчно изрече Лудия, отключвайки задницата на колата си.
— Че какво ценно има в чувал сено?
Задният капак увисна на пантите си. Оказа се, че колата е натъпкана със сено.
— Какво му е ценното ли?! Пич, тука сеното е разликата между животеца и пукясването. А за купа сено хората се колят като едното нищо. Човек без сено е човек без кон, а пък по тия краища щом си без кон, лесно ставаш труп. Чатна ли?
— Извинявай, но… Значи преживях тези опасности заради сено?
Джуджето му смигна като изпечен заговорник.
— Пич, в тайника на колата държа и две чувалчета овес. — Тупна весело Ринсуинд по гърба. — Като си помисля само, че те взех за смотаняк, дето е най-добре да го прегазиш, та да не се мъчи! Пък ти си бил побъркан като мене!
Има моменти, когато е нездравословно да доказваш здравомислието си. Ринсуинд не беше толкова луд да твърди, че не е луд. А и нали напоследък беседваше с кенгуру и намираше сандвичи в пустинята? Не биваше да извръща поглед от неприятните факти.
— Смахнат съм, та няма накъде повече — съгласи се с обезоръжаваща скромност.
— А така те искам! Дай да им приберем оръжието и кльопачката, че няма защо да се размотаваме тука.
— За какво ни е още оръжие?
— За мангизи.
— С труповете какво ще правим?
— Остават си. Нищо не струват.
Докато Лудия приковаваше парчета метал по колата си, Ринсуинд се примъкна предпазливо към зелено-жълтия труп… О, вече имаше и големи черни петна… Взе дълга пръчка и полека свали шапката си от главата му.
Малка осмокрака топка от гневно настръхнала черна козина изскочи и впи челюсти в края на пръчката, от която се издигна струйка дим. Магьосникът остави внимателно парчето дърво на земята, грабна си шапката и избяга.
Пондър въздъхна.
— Сър, изобщо не съм оспорвал правото ви да вземате решения. Само ми се струва, че ако грамадно чудовище най-ненадейно се превърне в пиле пред очите ви, може би не е особено подходящо пилето да бъде изядено.
Архиканцлерът си облиза пръстите.
— А ти какво би предложил?
— Ами… да го изследваме.
— Че и ние тъкмо с това се занимавахме — натърти Деканът. — Изследвахме го посмъртно.
— И то подробно — щастливо добави Професорът по неопределени изследвания и се оригна щастливо. — Моля за извинение, госпожо Уитлоу. Ще си вземете ли още от гър… — долови навреме непреклонния поглед на Ридкъли и се поправи: — … от предницата на пилето?
— Преди всичко открихме — авторитетно заяви Архиканцлерът, — че това чудовище повече няма да застрашава живота на магьосници, отбили се случайно на островчето.
— Нали забелязахте колко бързо се промени? — умърлушено попита Пондър.
— И какво толкоз?
— Това е неестествено.
— Господин Стибънс, нали точно ти твърдиш, че е естествено едно нещо да се превръща в друго?
— Но не и толкова светкавично!
— А наблюдавал ли си лично някога тази твоя еволюция?
— Разбира се, че не съм. Всъщност никой не е…
— Видя ли? — отрони Ридкъли с глас, който не допускаше повече спорове. — Може би наблюдавахме именно еволюция с нормална скорост на промяната. Вече изтъкнах, че според мен това е най-логично. Безсмислено е да се превръщаш в птица на час по лъжичка, нали? Днеска човчица, утре крилце… Тогава щяхме да виждаме адски нелепи уроди наоколо. — Другите магьосници се закискаха единодушно. — А нашето чудовище сигурно си е помислило: „Олеле, твърде много са, я да се превърна в нещо, което би им допаднало.“
— На вкус — добави ухилен Деканът.
— Може това да е добра стратегия за оцеляване, но само до определен момент — заключи Архиканцлерът.
Пондър се зазяпа нещастно в небесата. Всичко звучеше толкова добре, докато си го повтаряше на ум. Изчиташе разни старинни книги, после размишляваше дълго и упорито, накрая в главата му се подреждаше малка спретната теорийка, досущ като думи, изписани с лъскави кубчета. А когато пускаше творението си в белия свят, то обикновено налиташе направо на някого от старшите преподаватели… Който пък неизменно задаваше дяволски тъп въпрос, обаче Пондър все не успяваше да измисли отговора навреме. Как да помагаш на прогреса, когато си имаш работа с такива мозъци? Ако на някое божество му хрумнеше да изрече: „Да бъде светлина!“, те непременно биха изсумтели: „Защо? На тъмно си ни беше много удобно.“