— Това важи и за теб.
— Не отричам. Но времето си минава.
Тя отвърна на усмивката му.
— И така, ще изслушаш ли моя вариант на „Мисията невъзможна“?
— Караш право към целта, както винаги. Виж какво, предлагам, ако не възразяваш, първо да те настаним в хотела, а после да отидем у нас и да обсъдим какво са ти сервирали. По-спокойно е, отколкото в кръчма. Предложих да се срещнем тук, защото мястото е по-лесно за намиране от къщата ми.
Очевидно беше, че той не й каза всичко. Карол установи с облекчение, че все още може да се ориентира по поведението му.
— Нямам нищо против. Искам да видя къде живееш. Никога не съм била тук преди — много е живописно.
— О, живописно е, няма спор. Дори прекалено живописно. Човек е склонен да забрави, че страстите се разгарят силно и в някое рибарско селце, сякаш извадено от пощенска картичка — също толкова силно, колкото по улиците на града.
Карол отпи от кафето, което се оказа учудващо добро.
— Значи, идеалното място за възстановяване?
— В много отношения — Тони отклони очи за миг, после се обърна и я погледна право в лицето. Устните му бяха свити решително. Тя разбра какво ще последва и се мобилизира, за да успее да покаже само искрена радост. — Аз… от известно време имам връзка с една жена — завърши той.
Карол съзна ясно усилието, което положи с всеки мускул от тялото си, за да успее да се усмихне.
— Радвам се за теб — отвърна тя и се опита с усилие на волята да разбие камъка, натежал в стомаха й.
Веждите на Тони трепнаха въпросително.
— Благодаря — отвърна той.
— Не, наистина се радвам — тя сведе очи към мрачнокафявата течност в чашата. — Ти го заслужаваш. — Вдигна поглед и заговори с насилено жизнерадостен тон. — Е, каква е тя?
— Казва се Френсиз. Учителка е. Много умна, много уравновесена. Мила жена. Запознахме се в бридж-клуба на Сейнт Андрюз. Все се канех да ти кажа, но не исках да избързвам, преди да бъда сигурен, че ще излезе нещо по-сериозно. А после… е, както казах, електронната поща е удобен начин да се прикриваш.
Той разпери ръце в жест, просещ извинение.
— Няма нищо, не си длъжен да ми даваш обяснения — погледите им се срещнаха и се приковаха един в друг. Двамата разбираха, че това е лъжа. Карол искаше да го попита дали обича тази Френсиз, но се боеше, че ще чуе това, което не иска да чуе. — Е, ще ме запознаеш ли с нея?
— Казах й, че тази вечер ще работим, затова няма да дойде. Но мога да я повикам за вечеря, ако нямаш нищо против? — Тони очевидно не беше убеден, че идеята е разумна.
— По-добре недей. Наистина имам нужда да измъкна от теб всичко, което можеш да ми кажеш, а утре трябва да се връщам — Карол допи кафето си. Тони последва примера й и се изправи.
— Знаеш ли, наистина се радвам, че те виждам — каза той, а гласът му прозвуча този път по-меко. — Липсваше ми, Карол.
„Но не достатъчно много“, каза си тя.
— И ти ми липсваше — допълни на глас. — Хайде, работа ни чака.
Глава 7
Всяка насилствена смърт е потресаваща. Но по някакъв начин убийството, извършено в очарователна къща от деветнайсети век с изглед към тих речен канал, в град, който още от средновековието е академичен център и се гордее с внушителната си църква, предизвикваше по-остро възмущение у главен инспектор Кеес Мартенс, отколкото подобни сцени, на които се бе натъквал в задните улички на Ротердам. Беше се изкачвал постепенно в полицейската йерархия на пристанищния град, докато най-сетне успя да си уреди трансфер в централна Холандия. До този момент завръщането му в местата, където бе прекарал детството си, бе оправдало очакванията за по-спокоен живот. Не че в тази част на Холандия не се извършваха престъпления — напротив. Но в университетски град като Лайден наистина нямаше толкова насилие.
Или поне така смяташе главният инспектор до днес. Беше добре запознат с ужасите, които едно или няколко човешки същества, заслепени от ярост, са в състояние да причинят на себеподобните си. Сбивания в пристанищните кръчми и по доковете, при които действителни или въображаеми обиди предизвикваха неадекватни реакции, нанасяне на тежки побои и дори убийства, чиито най-чести жертви бяха проститутките — това беше ежедневие в отдела за сериозни престъпления на ротердамската полиция. Мартенс беше убеден, че с годините си е изградил броня, която му помагаше, когато се изправяше пред последиците от дивата ярост. Мислеше, че е привикнал към ужаса. Но се оказа, че греши и за това.