Момчетата се засмяха, а Тартаковски запита:
— А може би ще донесеш целия рицар?
— Рицаря ли? Още утре.
Но, откровено казано, този ден работата не ми вървеше. На края не издържах, отидох при Узянов и го помолих да ме освободи следобед да се прибера в къщи. Казах, че по-късно някой ден ще си отработя тези часове, че сега ми е крайно наложително да си ида. Изглежда, той разбра, че наистина ми е наложително, защото само ми каза: „Е, добре, върви си.“
Отключих си входната врата, не исках да звъня, и бързо се прибрах в стаята си. Заключих се — защо да плаша баба Каплан, ако случайно рече да влезе при мен? След това отместих етажерката с книгите и надзърнах в своето скривалище. Скривалището си беше на мястото. Значи, не ми се е присънило. Защото, знаете ли, макар желязната ръка да беше в чантата ми, понякога все пак човек не вярва на себе си — просто става някакво раздвояване на личността. В нишата беше тъмно. Светлината от прозореца почти не стигаше до нея. Запалих лампата и я пъхнах вътре. И тогава толкова се учудих, просто се изумих. В нишата се виждаха най-различни предмети, каквито сутринта нямаше. Там имаше (аз ги вадех едно по едно и затова ги помня): кинжал в ножница, два свитъка с висящи червени печати, вериги, шлем, мастилница (а може да е солница), най-различни украшения и чифт сахтиянови ботуши. Това вече не приличаше на съкровище. Чисто и просто цяло безобразие. Нечия безсрамна шега.
Чакайте, а защо да е шега? Че кой ще вземе да си прави подобна шега? Да не би баба Каплан? Та нали нощем тихо и кротко си спи, пък и с възрастта чувството й за хумор се е притъпило. Или някой друг от съседите? А може би съм се побъркал? Тогава и Митин трябва да се е побъркал, а той си е с ума.
Взех единия ботуш. Той още миришеше на нова кожа и меко се огъваше в ръцете ми. Пробвах шлема. Главата ми едва се побра в него. Тежък, истински шлем, а не тенекиена бутафория за „Мосфилм“. Поседях така — с шлема на главата и с ботуша в ръце. И дремех като кон на празни ясли. Премислях всичко случило се през нощта. Звънкането и трополенето в стената, топлите монети, желязната ръка. После се сетих как една монета падна от таванчето на нишата върху главата ми. Блъсках си ума и нищо не можах да измисля.
После, съвсем объркан вече, пъхнах вътре ръката си и опипах тавана на нишата. Беше плъзгав като огледало, в което се е отразила непрогледна нощ.
Изкъртих още няколко тухли, за да се работи по-удобно, и след един час нишата остана почти без предна стеничка. Сега можех да я разгледам с всичките й подробности. Оказа се, че железните шини на задната стеничка не са железни, а от същата черна огледална сплав, от която беше и таванчето, а една от страничните стенички беше разчертана с бели ивици на квадрати. В долната й част минаваха някакви линии, а между тях имаше тесни цепнатини. Реших да се запозная по-отблизо точно с тези цепнатини. Мушнах главата си в нишата, за да работя по-удобно, и в същия миг нещо ме удари толкова силно по главата, че за малко не получих сътресение на мозъка. Дръпнах бързо главата си навън. На пода падна старинен пистолет с леко извита дръжка, като ме чукна по върха на носа. Погледнах нагоре. Таванчето си беше все така гладко и черно. Дяволска работа. Възможно ли е да живееш двадесет и шест години при съветска власт, за да се убедиш от собствен опит, че въпреки всичко има задгробни сили?
„Добре, ами ако все пак не съществуват такива сили?“ — неочаквано си помислих, като въртях в ръце пистолета. — Ако цялата тази дяволска работа има някакво обяснение? Тогава?"
„На какво все пак прилича всичко това? — мислех аз, загледан в черния отвор на нишата. — На кой от познатите ми предмети ми напомня?“ Разбирате ли, реших да търся отговор на тази задача по аналогия.
Мислих двадесетина минути. И изведнъж ми хрумна една аналогия. Това нещо ми напомня пощенска кутия. Да, най-обикновена пощенска кутия. През някакъв отвор пускат в нея писма и бандероли. Така. Да продължим. Ако това беше специална пощенска кутия, тогава в нея би трябвало да има отвор за получателя. Тъкмо тук се криеше загадката. Получател нямаше. Нали докато не бях разбил стената, кутията нямаше отвор. Всичко, което попадаше в нея, си оставаше там.
Но да разгледаме този въпрос от друга страна — кой и какво пуска в тази пощенска кутия? Засега не е известно кой. Но виж, какво — аз вече знам. Различни руски вещи от епохата преди Петър Първи. Откъде ги вземат? От музея ли? Крадат ли ги? Почти невероятно.
Трето. До снощи в тази пощенска кутия никой нищо не слагаше. А днес почна да слага. Ако всичко това се беше случило по-рано — през последните двадесет години, — то аз щях да чуя някакъв звън. Или мама щеше да чуе. Тя има добър слух. Значи, кутията е почнала да действува едва вчера. А може би…