„През зимата, струва ми се през януари, се отбих при Черняев. Александър Григориевич беше много отпаднал и едва се движеше. Поговорихме си за положението на фронта, за общи познати (някои от тях вече не бяха живи), той ми разказваше за бъдещите си планове, за това, че пише нов роман и ако не бил толкова отпаднал, щял да го завърши до пролетта. Не попитах защо моят приятел е отказал да се евакуира, макар че е доста възрастен и здравето му е разклатено. Александър Григориевич сигурно щеше да вдигне рамене и да прехвърли разговора на друга тема. Беше студено. Слагахме в «кюмбето» остатъците от стола. Неочаквано Черняев каза:
— Случи ми се нещо доста странно. Тия дни получих колет.
— Какъв колет? — питам аз. — Нали е блокада.
— Неизвестно от кого. В него имаше кондензирано мляко, захар.
— Ами че това сега за вас е много необходимо — казвам.
А той отвръща:
— А на децата не е ли необходимо? Аз съм стар вече, а да видиш дечурлигата на съседите. Те би трябвало да живеят.
— И вие им дадохте колета?
— А вие, младежо, на мое място как бихте постъпили? — запита ме Черняев и аз се засрамих, че можах да му задам такъв въпрос.
Колкото и да е тъжно да си го призная, това беше последната ми среща с писателя.“
Кажи-речи, пет пъти прочетох тези редове. Трябваше да се досетя, че ако старецът получи такъв колет, той не би пил кондензираното мляко скришом. Не беше такъв старец…
Но кое ме учуди: този том на „Литературен наследник“ беше излязъл през шестдесет и първа година — преди седем години.