Докато Амблър караше по шосе 31, мозъкът му кипеше. Кой му беше причинил това? Същият въпрос, който го ядеше от незнайно колко месеца. Легитимните, макар и секретни служби на американското правителство бяха мобилизирани срещу него. Което означаваше какво? Че някой беше излъгал за него, беше го натопил, беше убедил по-висшите власти, че е изгубил разсъдъка си, че се е превърнал в заплаха за сигурността. Или че някой или някаква групировка с достъп до правомощията на държавата се беше постарала той да изчезне. Някой, или някаква групировка, която го беше счела за заплаха, но все пак го беше оставила жив. Главата му започна да пулсира, зад очите му се разливаше главоболие. В Отдела за политическа стабилизация имаше колеги, които можеха да му помогнат, но как щеше да ги открие? Тези мъже и жени не работеха зад бюро, те променяха местоположението си непрестанно, като фигури върху шахматна дъска. А по някакъв начин той беше изключен от всички електронни форуми, които знаеше. Харисън Амблър не е открит — това беше лудост, но в нея се забелязваше някаква методология. Той го чувстваше, чувстваше злостта като пулсиращата болка, която превръщаше всяка съзнателна мисъл в агония. Те се бяха опитали да го унищожат. Те се бяха опитали да го закопаят. Те! Това мъчително множествено число. Те! Дума, която казваше всичко и нищо.
За да оцелее, трябваше да знае повече, но нямаше как да знае повече, ако не оцелееше. Барингтън Фолс в областта Хънтердън, Ню Джърси, се намираше отвъд разклонение на шосе 31, което пресичаше югозападната част на Ню Джърси, щрихирано от незначителни кръстовища с малки улици. Той на два пъти спираше в такива странични улички, за да се увери, че не е следен, но не забелязваше признак на такова нещо. Когато видя пътния знак за Барингтън Фолс, той погледна часовника на таблото — беше 3:30 следобед. Същата сутрин беше все още затворен в психиатрична клиника с максимална охрана. Сега беше почти у дома.
Четвърт миля южно от тесния път до езерото той излезе от шосето и изостави хондата скрита в горичка ели и кедрови дървета. Подплатеното яке, което беше грабнал по пътя насам, му пазеше топло. Докато вървеше по меката земя, а стъпките му тихо хрущяха по килима от изсъхнали листа и борови иглички, той почувства как напрежението започва да го напуска. С приближаването си към езерото откри, че разпознава всяко дърво. Чу пърхането на кукумявка в огромния оголял кипарис, чийто червеникав ствол с олющена кора бе разкривен и извит като врата на стара вещица. Почти можеше да различи иззидания комин на хижата на стария Макгрудър, надвиснала в опасна близост над водата от другия край на брега. Изглеждаше сякаш всяка по-силна буря ще я запрати право в езерото.
Мина покрай група смърчове, проправи си път през гъстака от клони и излезе на магическата полянка, където преди седем години беше решил да построи бараката си. Заслонена с разкошни вечнозелени дървета от трите страни, тя предлагаше не само усамотение, но и пълно спокойствие — умиротворяващ изглед към езерото, рамкиран с древна растителност.
Беше се върнал най-накрая. Поемайки си дълбоко въздух, прочистващ въздух, той пристъпи измежду пролука в елите и спря поглед върху…
… малка, празна поляна, където трябваше да се намира бараката му. Същата поляна, на която беше попаднал седем години по-рано, когато беше решил да строи по тези места.
Заля го вълна на замайване и дезориентация; имаше чувството, че земята се клати под краката му. Не беше възможно. Нямаше барака. Нямаше барака, нито следа, че някога тук бе построена такава. Растителността беше напълно ненакърнена. Споменът му за местоположението на малката постройка беше незаличим — въпреки това той виждаше единствено разстлан мъх, храсти хвойна, прегърнали земята, и ниско, ожулено от сърните тисово дърво, което изглеждаше поне на двадесет или тридесет години. Обиколи местността с очи, търсейки най-малкия признак на човешко присъствие, сегашно или минало. Нищо. Това беше един девствен парцел в абсолютно същото състояние, в което го беше купил. Накрая вече не можеше да се бори със замайващото недоумение и падна на колене на студената, обрасла с мъх земя. Дори и оформянето на въпроса в главата му го изпълваше със страх, но все пак трябваше да си го зададе. Можеше ли да се довери на собствената си памет? Изминалите седем години от живота му, щеше да започне с тях. Реални ли бяха спомените му? Или сегашното му преживяване беше илюзия и той щеше да се събуди всеки момент и да открие, че е заключен в бялата стая в отделение 4-З?