— Радвам се да се запозная с вас, сър. Моята дъщеря ми разказа за добротата ви към нея в университета. Всеки приятел на дъщеря ми е добре дошъл у нас.
Дълбокият му глас прозвуча патриархално, особено когато произнесе думата „университет“, а щом спомена за Джин Лоу, очите му блеснаха с любов зад очилата.
— Много съжалявам, че сме толкова заети сега. В събота следобед работим само двамата със сина ми. Люк! — извика той през рамо. — Ела малко насам!
Седемнадесетгодишният младеж, който пристъпи усмихнат, подръпвайки сакото си, приличаше твърде много на сестра си по цвета на лицето и очите. Имаше топло, весело, човечно изражение, което ме завладя веднага. Не можеше да постои повече, защото трябваше да впрегне коня и да тръгне с каруцата из областта. Всъщност забелязах, че и Лоу бърза, въпреки учтивото си държане, затова, поглеждайки отстрани колежката си, предложих да не му отнемаме повече време.
Лоу кимна в знак на съгласие.
— Клиентите ни трябва да си получат хляба, сър. А утре е неделя. Но ще се видим по-късно вкъщи. Към пет часа. До това време за вас ще се грижи дъщеря ми.
Докато продължавахме пътя си из покрайнините на града, покрай по-нисички къщи в малки градини, спътницата ми продължаваше да ме поглежда от време на време крадешком, полунеспокойна, полунетърпелива, сякаш се опитваше да отгатне мнението ми за близките й. Най-после, след един завой на спокойната широка улица, засенчен от голите надвиснали клони на няколко диви кестена, стигнахме до малка каменна вила, спретната и скромна, с плет от подстриган сибирски дрян и безукорно чисти дантелени завеси на прозорците. Неможеща повече да се въздържа, сложила ръка върху дръжката на желязната врата с месингова фирмичка „Силоам“, мис Лоу се обади:
— И баща ми, и Люк ви харесаха. Разбрах веднага. Сега ще видите майка ми.
Докато тя говореше, от входната врата излезе да ни посрещне една слаба, приятна жена със сребристи коси и нежна прозрачна кожа, облечена в широка дреха от черна алпака. След като хвърли бърз поглед към дъщеря си, без да се опита да скрие перушинената метличка, която държеше в ръка, тя спря продължително и изпитателно върху ми своите доверчиви, спокойни очи. После, като че успокоена, реши да заговори.
— Сварихте ме преди да съм се преоблякла, мистър Шенън. Тъкмо привършвах чистенето на гостната, когато ви видях, че идвате по улицата. Заповядайте, седнете.
— Не, майко — възрази веднага Джин. — Ще излезем да използваме следобеда.
Мисис Лоу сведе към спътницата ми своя спокоен, опитен поглед, в който, извън любовта и разбирането на младежката нетърпеливост се долавяше и известна майчинска снизходителност.
— Достатъчно време имате, моето момиче.
— Не е достатъчно за това, което съм намислила.
— Ще вземете ли и Малкълм с вас?
— Разбира се, не, майко — отговори малко припряно дъщерята. — Нали знаеш, че той не е тук днес следобед?
„Кой е този Малкълм! — запитах се разсеяно аз. — Може би някой млад роднина, а може би и куче?“
— Добре, добре… вървете тогава — съгласи се мисис Лоу със спокойната си разсъдливост. — Но да се върнете навреме за вечеря. Всички ще сме вкъщи и аз ще бъда готова с яденето точно в шест часа. Довиждане засега, мистър Шенън.
Тя се усмихна и се оттегли с достойнство към гостната, а мис Джин Лоу ме взе в свое изключително разпореждане, с облекчението на човек, свършил успешно всички предварителни церемонии.
— Сега вече — каза смело тя — мога да ви разведа навсякъде.
Тръгвайки пред мен, тя влезе в дворче от около половин акър3 и ме поведе внимателно по постланите с чакъл пътечки между кръгли лехи, ивици, засадени с ревен, и една зелена полянка. Когато похвалих уредбата й, тя ме стрелна с признателна усмивка.
— Земята ни е малка, разбира се… като в предградие. Сигурно никак не прилича на вашия имот, мистър Шенън.
Престорих се, че не съм чул въпросителната интонация в гласа й и побързах да посоча навеса за сечива, където беше оставен един мотоциклет.
— На Люк е. — Тя отговори с охота на неизказания въпрос. — Той е луд по мотори, пък и разбира от тях… при все че баща ни не одобрява това. Но след като пътува толкова бавно с каруцата, горкият Люк обича да се понесе на воля със своя „Индиан“.