Това ги постави в безизходица – бяха безсилни – в най-тежката криза, която някога бе сполетявала Ордена. Ето защо сега Лука пътуваше за срещата с полковник Гейбриъл Синт, когото мразеше на принципна основа. Доколкото Лука можеше да прецени, Синт беше атеист и не вярваше в нищо. Липсата на вяра го правеше непредвидим. Ако не вярва в нищо, човек започва да се изживява като център на вселената – състояние на духа, пагубно за ценностите, на чието съхраняване Лука бе отдал живота си.
Човек, който не вярва в Бог или в съществуването на свръхестествен свят извън собствените му сетива, е опасност. Човек, който действа въз основа на собствените си интереси, който живее като самовлюбен нарцис, може да бъде мотивиран единствено от най-примитивните принципи.
Диего Лука въздъхна. Шофьорът му брат Мисто караше мълчаливо към мястото на срещата. Телефонът от централната конзола в задната седалка на лимузината иззвъня.
Лука вдигна.
– Да, Ваше Блаженство – каза почти шепнешком.
Гласът, който отговори, беше дълбок – спокоен, но властен. Лука лесно разпозна Негово Блаженство архиепископ Юстиниан – главата на рицарите тамплиери по целия свят.
– Предполагам, че нямаме напредък – отбеляза той без укор.
– Да, Ваше Блаженство. Предателят не беше в добро здраве и изпадна в кома, преди да ни даде някаква полезна информация, освен за контакта му с Уинстън Туейн.
– От транскрипта разбрах, че все пак е казал някои неща, но просто звучат несвързано.
– Да. Щом сте прочели транскрипта, значи сте наясно с безсмислиците. "Очи ви следят"и "пазете се от розенкройцерите и Лойола“. Мисля, че клетникът бе готов да каже всичко, за да оправдае вината си. Не виждам как биха могли розенкройцерите или йезуитите да имат пръст в това.
Последва кратка пауза, през която мъжът от другата страна на линията издаде някакъв неразбираем звук.
– Сигурно. Обаждам се да ти напомня, че е изключително важно двамата с полковник Синт да си сътрудничите във всяко едно отношение, синко. Ти знаеш, че Свитъкът е важен, но нямаш представа за истинското му значение.
– Ваше Блаженство не сметна за необходимо да ме включи в кръга от довереници, запознати с тази информация.
– Нито теб, нито други с твоя ранг или по-висши. Не го приемай лично – утешително каза гласът по телефона. – Но Свитъкът трябва да бъде върнат и препятствията пред това връщане трябва да бъдат преодолени на всяка цена.
– Разбрах. Ще работя в пълно сътрудничество с полковник Синт до решаването на проблема – обеща Лука, може би твърде натъртено, помисли си.
– Дръж ме в течение.
Това беше вторият телефонен разговор, който двамата водеха през последните няколко дни. Абсолютен прецедент.
Лука знаеше съвсем малко за Свещения свитък дори и след инструктажа, който последва издигането му на сегашната длъжност в Ордена на тамплиерите. Цялата му информация можеше да се резюмира в няколко реда: че Свитъкът е свещен, че Орденът трябва да го пази на всяка цена и че е част от Ръкописа на Войнич. Освен това знаеше, че Ръкописът на Войнич се смята за важна и все още неразкрита загадка от висшите ешелони в Църквата, но нямаше представа защо. Въпреки това беше получил заповеди и щеше да направи, каквото трябва.
Лука беше на шейсет, имаше пронизващи сини очи и мускулесто телосложение с наченки на затлъстяване. Считаше се за принципен човек, залитащ понякога към прагматизъм.
Когато приближиха мястото на срещата, Лука се втренчи в колата, с която бе пристигнал Синт, и се подготви психически за предстоящия разговор.
– Спри тук, братко – каза на шофьора.
Лимузината спря. Лука слезе. Синт пушеше, облегнат на колата си. Погледна подозрително другия мъж. Може би и той ми няма доверие – помисли си Лука.
Върховният командващ спря на няколко крачки от Синт и двамата се измериха с поглед.
– Радвам се пак да ви видя, полковник.
– И аз вас.
За момент настъпи неловко мълчание, което отново бе нарушено от Лука:
– Уведомен ли сте за естеството на тази среща, полковник?
– Освен това, че реликвата е изчезнала, не знам нищо. – Синт хвърли цигарата и се изправи в целия си ръст. – Предполагам, че съм тук, за да убия някого.