Тарек вече беше достатъчно потресен, но Амбра продължи с информацията, прочетена през последните седмици, беше погълнала всичко.
— При аутопсията на една млада жена се оказало, че е страдала от тежка епилепсия. Имала съвсем същите симптоми, които свещениците и семействата тълкуват като зли духове. Жената умряла от глад и студ след месеци изтезания в дома си.
— Боже Господи!
— Да. И то в днешно време! Списъкът е дълъг и това са само известните случаи. Както ти казах, потискащо е.
— Трябва да се обадим в полицията — заяви Тарек.
— Нямаме доказателства. Пък и вече им звънях. Много пъти. — Добави тя смутено.
Тарек се ухили:
— Писна ли им от теб?
— Малко.
Тарек пак вдигна фотоапарата, насочи го към къщата, защрака.
— Значи ние ще намерим доказателства.
Амбра кимна и също погледна към къщата. В живота има моменти, които те определят като личност. Моменти, в които си длъжен да избираш какъв човек искаш да бъдеш.
И в този момент, докато седеше в топлото волво в покрайнините на Кируна, в съзнанието й нахлуха спомени.
Беше на четири години и стоеше между мама и татко. Едната ръка в топлата длан на мама, другата — в сигурната длан на татко; вълнение в гърдите.
Бяха на открито, гледаха необичайно весела детска площадка. Пясъкът изглеждаше мек и приятно чист, наоколо бяха пръснати жълти кофички и сини лопатки. Имаше червена пързалка и лъскави люлки и беше пълно със засмени деца.
— Искаш ли да се пуснеш, миличка? — попита татко и кимна към червената пързалка. Гласът му беше радост и смях, и обещание за сладолед под слънцето.
Амбра кимна и после се втурна напред с шеметно чувство в гърдите и клокочещ смях в гърлото. Тя се спусна, татко я улови в края на пързалката и я вдигна във въздуха.
— Къде е мама? — попита тя и го прегърна през врата.
Татко я отнесе до една пейка, където мама седеше при някакво момиченце, което се беше ударило.
— Къде са нейните мама и татко? — попита Амбра.
— Ще се опитаме да ги намерим, но през това време ще останем тук. Едно разплакано дете е отговорност на всички.
И Амбра кимна, защото наистина разбираше. И така се гордееше с родителите си, които помагаха на други деца.
Амбра не помнеше какво стана после. Но помнеше онова, което родителите й по различни начини я бяха научили възможно най-рано. Че е неин дълг да се застъпва за всеки, който се нуждае от помощ.
— Трябват ни по-ясни снимки — каза Тарек.
— Да — съгласи се тя. — Сигурно са в мазето.
Слязоха от колата и се прокраднаха към къщата.
— Ама че е студено! — заграка със зъби Тарек.
Амбра също трепереше. Температурите бяха паднали драстично. Заобиколиха затрупаната със сняг къща. Цареше пълна тишина и изведнъж тя се разколеба. Ами ако целият този цирк, който беше направила, се окажеше просто истерично преувеличение? Може пък събирането вътре да беше скучно и съвсем невинно.
— Ако са в мазето, тук някъде трябва да има прозорец — спомни си тя.
Огледа къщата. Имаше толкова много сняг.
— Мисля, че е тук — коленичи и започна да рови.
Тарек й помогна.
— Ето го — прошепна Амбра.
Предпазливо разровиха снега около стъклото. Като че ли беше покрито с тъмен плат, но все пак се процеждаше бледа светлина.
— Нищо не виждам — прошепна Тарек и в същия миг отвътре се чу силен писък. — Те ли са?
— Не знам. Не ти ли прозвуча като дете?
Още един писък.
— Тарек, каквото и да става, трябва да направиш снимки. Това е главната ти задача. Колкото можеш повече снимки.
— А ти какво ще правиш?
Тя знаеше какво трябва да направи, само се надяваше да събере кураж.
— Ще се опитам да се вмъкна вътре.
— Недей сама, ще дойда с теб — възрази той.
— Не — отсече тя решително.
Ако някой щеше да нарушава закона, тя щеше да понесе последствията, не Тарек.
— Ще се опитам да махна плата, за да виждаш какво става вътре.
— Пази се — прошепна той, преди тя да се скрие зад ъгъла.
Амбра хвана бравата и я натисна. Вратата се плъзна и след като дълбоко си пое дъх, напълни дробовете си с въздух и смелост, тя прекрачи прага и влезе.
Изглеждаше точно като едно време. Стените, простичките картини, мебелите. Наложи се да спре. Беше забравила миризмите — съвсем обикновен мирис на храна, човешко тяло и текстил — и те я върнаха в онези дни. Чу някакво изщракване и сърцето й замря. На практика току-що беше влязла с взлом.
Промъкна се към мазето. Толкова я беше страх, че даже в първия момент се обърка, зави в неправилна посока, взе да се поти, пак й се стори, че чува шумове, спря, чуваше единствено биенето на сърцето си. Със затаен дъх и вцепенен мозък зачака, но след малко реши, че просто къщата пука, затова продължи напред. Най-сетне намери вратата към мазето. Възможно най-предпазливо слезе по стълбите, спомни си колко се страхуваше някога от тези тъмни дървени хлъзгави стъпала. Миришеше на дървени стърготини и сурово дърво и на масло от котела. Чу приглушени мъжки гласове през вратата в дъното, приближи се, спря, трепереше от страх. Там бяха, зад вратата. Наведе се. В ключалката нямаше ключ и тя надзърна през дупката.