Потеглих с колата, напускайки Ферис Пойнт. Имаше кафе-бар на върха на крайбрежния път и аз намалих, но като се погледнах отново в шофьорското огледало, осъзнах, че щях да предизвикам сензация, ако влезех вътре, за да използвам телефона. Така че продължих пътя си.
Имах късмет с трафика, който беше слаб по това време. Главата ме цепеше, лицето ми продължаваше да се подува. Ако някое пътно ченге ме забележеше, докато изминавах седемте километра обратно до апартамента си, сигурно щеше да ме спре, но не се появи никой. Докато вкарвах колата в подземния гараж, почти не знаех какво щях да правя нататък. Люшнах се вън от колата и погледнах към клетката, където Гленда държеше своята. Празна беше.
Пет минути по-късно, макар и с труд, вече говорех с Бранигън. Хванах го точно когато се канеше да тръгва за Шарнвил. Казах му, че съм имал автомобилна злополука и ако може, да ме извини.
— Ранен ли си, момче? — попита той със загриженост в гласа.
— Ударих си лицето в предното стъкло на колата. Иначе съм добре. Трябва само да се погрижа за натъртените си части.
— Как се случи?
— Някакъв смахнат. Опитах се да отбия и тогава лицето ми се заби в стъклото.
— Много лошо. Мога ли с нещо да ти помогна?
— Не, благодаря. Ще се оправя. Съжалявам за играта.
— Ще се уговорим за друг ден. Не се тревожи, момче. — И той затвори.
Главата продължаваше да ме цепи, но аз прекосих коридора и натиснах звънеца на Гленда.
— Тя напусна, г-н Лукас.
Бавно се извърнах. Възрастната чистачка стоеше в края на коридора с бърсалката си за под и кофата.
— Напуснала ли?
— Ами да, г-н Лукас. Тръгна си около седем тази сутрин. Изглежда, ужасно бързаше, докато носеше чантите. Предложих да й помогна, но тя направо мина през мен, сякаш ме нямаше. — После чистачката зяпна насреща ми. — Какво се е случило с лицето ви, г-н Лукас!
— Имах автомобилна злополука — обясних и се върнах в апартамента си.
Стоварих се върху леглото и притиснах с ръце цепещата ме глава. Какво ставаше? Какво, по дяволите, ставаше?
Направих усилие да се задържа на крака, отидох в кухнята и извадих лед от хладилника. Увих кубчетата в една кърпа и ги долепих до тила си. Като се движех бавно, се върнах в дневната. Продължавах да притискам леда към главата си. Много ми помогна. След няколко минути го преместих върху подутото си лице. И там също помогна. Ужасната болка започна да намалява.
И тогава телефонът иззвъня.
„Гленда?“
Грабнах слушалката.
— Г-н Лукас? — рече енергичен мъжки глас.
— Кой е? — Справих се с фъфленето, като преместих кърпата върху тила си.
— Казвам се Едуин Клаус. — Той повтори отчетливо буква по буква: — К-л-а-у-с. — Последва пауза, след което продължи: — Имаме общи интереси. Ще бъда при вас след десет минути, г-н Лукас, но преди това искам да ми направите малка услуга. Хвърлете един поглед в багажника на колата си. Сигурен съм, че имате главоболие, но направете това усилие. Хвърлете един поглед. — И той затвори.
Шега ли беше? Или може би беше някой откачен?
Седях неподвижен. Не, не беше шега. Ледени тръпки ме побиха по цялото тяло. Изправих се тежко и тръгнах бавно към асансьора. Спуснах се надолу към гаража. Стигнах до колата и отключих багажника.
Вдигнах капака.
Свит като някакъв отвратителен зародиш, с кръв по омачкания си бял костюм, с брада, сплъстена също от кръв, вътре лежеше тантурестият мъж. Празният му поглед ме гледаше втренчено, както само мъртви очи могат да гледат.
III
Когато отворих вратата на апартамента си и влязох несигурно в хола, го видях. Седеше в любимия ми фотьойл, краката му — преметнати един връз друг, а ръцете — в скута, съвсем свойски и като у дома си.
Вероятно беше между петдесет и пет и шейсет и пет. Гъстата му снежнобяла коса беше безупречно сресана. Всичко по него беше безупречно: пепелявосивият му костюм, бялата копринена риза, вратовръзката „Пиер Карден“ и лъскавите черни обувки. Лицето му сякаш беше изваяно от тиково дърво: лешниковокафяво, тънък клюнест нос, цепнатина вместо уста, големи тъмносиви очи и плоски остри уши.