Беше първият истински пролетен ден. Рано през годината бе имало откъслечни слънчеви периоди сред поредицата от дъждовни дни, но не и истинска пролет. Днес денят изгря ясен и си остана такъв. Някакъв аромат, който напомняше за цъфнали черешови дървета, се промъкваше в сутрешния смог. С крайчеца на окото си Малкълм я видя да идва и наклони стола си по-близо към прозореца.
Момичето не вървеше, а крачеше нагоре по улицата с решителност и достойнство, породени от скромната, но непоклатима увереност в себе си. Лъскавата кестенява коса падаше по широките й рамене и стигаше почти до тънкия й кръст. Лицето й не бе гримирано и когато не носеше слънчеви очила, се виждаше, че големите й добре разположени очи идеално си подхождат с правия нос, широката уста, едрото лице и квадратната брадичка. Тесният кафяв пуловер плътно обгръщаше големите й гърди, които дори и без сутиен бяха стегнати. Карираната пола очертаваше здравите й, но май прекалено мускулести бедра. Прасците й плавно преминаваха в глезени. Още три решителни крачки, и тя изчезна от погледа му.
Малкълм въздъхна и се отпусна на стола си. На машината му имаше полуизписана страница. Реши, че това е достатъчно като за начало на деня. Той се оригна високо, взе празната си чаша и излезе от малката стая, боядисана в синьо и червено.
Когато стигна до стълбите, Малкълм се спря. В сградата имаше две кафеварки — едната на първия етаж, в малката кухничка зад бюрото на госпожа Ръсел, а другата на сгъваема масичка зад откритите рафтове на третия етаж. Всяка от тях си имаше своите предимства и недостатъци. Кафеварката на първия етаж бе по-голяма и обслужваше повече хора. Освен госпожа Ръсел и бившия военен инструктор Уолтър („Сержант Дженингс, ако обичате!“), на долния етаж се намираха и стаите на доктор Лапе и новия счетоводител-библиотекар Хайдегер, ето защо те, подчинявайки се на това велико висше предопределение, използваха нея. Кафето, разбира се, вареше госпожа Ръсел, а независимо от многобройните й недостатъци липсата на кулинарни умения не фигурираше сред тях. Кафеварката на първия етаж обаче имаше две неудобства. Ако я използваха, Малкълм и Рей Томас, другият аналитик от втория етаж, рискуваха да се срещнат с доктор Лапе. Тези срещи не бяха от най-приятните. Другото неудобство бе госпожа Ръсел и миризмата, която се носеше от нея. Рей имаше навика да я нарича Парфюмената Поли.
Кафеварката на третия етаж не се използваше много, тъй като само Харолд Мартин и Тамата Рейнолдс, останалите двама аналитици, бяха прикрепени към нея за постоянно. Понякога Рей или Малкълм се възползваха от правото си на избор. Когато се осмелеше, Уолтър също наминаваше оттам, да изпие чаша кафе и да хвърли някой и друг поглед към слабичката фигура на Тамата. Тя беше добро момиче, но нямаше и представа как се прави кафе. Освен че се подлагаше на кулинарно варварство, когато използуваше кафеварката на третия етаж, Малкълм рискуваше да бъде приклещен в някой ъгъл от Харолд Мартин и засипан с последните статистики, резултати и мнения в света на спорта, последвани от носталгични спомени за училищни подвизи. Той реши да слезе на долния етаж.
Госпожа Ръсел го посрещна с обичайното си презрително изсумтяване, когато той мина край бюрото й. Понякога, единствено с цел да провери дали не се е променила, Малкълм се спираше „да си поприказва“ с нея. Тя започваше да мести книжата по бюрото си и независимо от това, какво й говори Малкълм, се впускаше в несвързан монолог, основната тема на който бе колко много работи, как й е дошло до гуша и колко малко я ценят. Тази сутрин Малкълм се задоволи с едно язвително ухилване и подчертано кимване с глава.
Той дочу прищракването на отваряща се врата точно когато бе тръгнал да се връща по стълбите с чашата си кафе, и се приготви да изтърпи лекцията на доктор Лапе.
— Ъъ, господин Малкълм, може ли …мога ли да поговоря с вас за малко?
Облекчение. Гласът бе на Хайдегер, а не на доктор Лапе. С усмивка и въздишка Малкълм се обърна с лице към един дребен човек, толкова червендалест, че чак плешивината на темето му аленееше. Неизбежната бяла риза с копченца на якичката и тясна черна вратовръзка пристягаха голямата му глава и я отделяха от тялото.
— Здравей, Рич — отвърна Малкълм, — как си?
— Добре съм … Рон. Много добре — изхили се Хайдегер.
Въпреки шестте месеца пълно въздържание и усърдна работа нервите му все още бяха опънати. Всяко запитване за състоянието му, колкото и любезно да бе то, връщаше Хайдегер назад към дните, когато боязливо е вмъквал пиене в тоалетните на ЦРУ и трескаво е дъвкал дъвка, за да прикрие предателската миризма в дъха си. След като „доброволно“ се отказал от пиенето, преживял ада на алкохолния глад и започнал да се връща към нормален живот, докторите му казали, че за него е докладвал Отделът по сигурността, който наблюдава тоалетните.