Но имаше нещо, което Сали не можеше — да ми духа. Да изпразни пушката си по една малка крякаща патка — чудесно, — но да налапа кура ми, това е извън възможностите й. Съжалявам, каза тя, ако го приемаш толкова навътре, но това е нещо, което не бих могла да опитам. Не бивало да се държа така, сякаш това е лична неприязън, защото нямало нищо общо с мен като индивид… О, нима? Дръжки! Да, мен ме вбесяваше точно убеждението ми, че ме дискриминират. Баща ми не можеше да се издигне в „Бостън и Нортистърн“ точно по същата причина, поради която Сали Молсби не желаеше да го надуе. Има ли справедливост на тоя свят? Къде е Еврейската антиклеветническа лига…?
— Да, но аз го искам, това не е въпрос на „необходимост“! Аз искам…
— Е, аз пък не.
— Но защо?
— Защото не искам.
— По дяволите, това може да бъде отговор на едно дете, Сара — „защото“! Посочи причина!
— Аз… Аз просто не искам, това е.
— Но това ни връща отново на въпроса „защо“? Защо?
— Не мога, Алекс, просто не мога.
— Посочи ми поне една основателна причина!
— Моля те — отвърна тя, знаейки правата си, — мисля, че не е необходимо.
Да, не беше необходимо, защото за мен отговорът беше достатъчно ясен: Защото не знаеш как се насочва яхта по вятъра, не знаеш какво е стаксел, никога не си притежавал вечерни дрехи и не си бил на официален прием… Да, сър, ако бях някой едър русокос гой, облечен в розов костюм за езда и обут със стодоларови ловни ботуши, не се притеснявайте, щеше да ми го захапе на секундата, сигурен съм в това!
Но се оказа, че греша. Три месеца прекарах да натискам постоянно тила й (натиск, посрещан с изненадваща съпротива, дори затрогващи прояви на упоритост от такава деликатна и дружелюбна личност), за три месеца я съсипах с аргументи и дърпане за ушите. После една вечер тя ме покани да чуя Моцарт в изпълнение на Будапещенския струнен квартет в Библиотеката на Конгреса; по време на финалната част на кларинетния квинтет ме хвана за ръка, лицето й светна и когато се върнахме в апартамента и си легнахме, Сали каза:
— Алекс… аз… ще…
— Какво „ще“?
Но тя вече бе изчезнала отдолу под завивките и го бе налапала! Това означава, че тя пое кура ми с уста и го задържа там, докато преброя до шейсет, държейки изненаданото малко нещо сякаш бе термометър. Аз отхвърлих одеялото — това трябваше да се види! За чувства, то нямаше много какво да се чувства, но гледката бе изумителна! Само че Сали вече бе свършила. Вече го бе изместила до лицето си, сякаш бе скоростният лост на спортната й кола. А по лицето й имаше сълзи.
— Направих го — съобщи тя.
— Сали, о, Сара, не плачи.
— Но аз наистина го направих, Алекс!
— … искаш да кажеш… това е всичко?
— Нима — изпъшка тя — има още?
— Е, ако трябва да бъда малко по-откровен, искам да кажа, искрен с теб, това ще бъде възнаградено…
— Но той се подува. Ще се задуша…
ЕВРЕИН ЗАДУШАВА ДЕБЮТАНТКА С ПЕНИСА СИ. Абсолвентка на Васар Джорджтаун — жертва на удушаване. Арестуван еврейски адвокат…
— Не и ако дишаш!
— Ще се… ще се задавя…
— Сара, най-доброто лекарство против задуха е дишането. Просто дишай и това е спасението. Нищо повече.
Господ да я благослови — опита се. Но се отказа, зинала:
— Казах ти! — изстена.
— Но ти не дишаше.
— Не мога с това нещо в устата.
— През носа. Все едно че плуваш.
— Но аз не плувам!
„ПРЕДСТАВИ СИ“, настоях и въпреки че направи още един деликатен опит, само след секунда изплува, тресейки се от кашлица и сълзи. Прегърнах я (това чудесно, добронамерено момиче! Убедено от Моцарт да духа, на Алекс! О, мила, като Наташа във „Война и мир“! Нежна млада графиня!). Люлях я, гъделичках я, накарах я да се смее, за пръв път й казах: „Аз също те обичам, скъпа!“ Но за мен не можеше да бъде скрито, че въпреки многото й качества и чар, въпреки предаността, красотата, грацията й на сърна, мястото й в американската история — никога в мен нямаше да има истинска „любов“ към нея, потомката на първозаселниците. Непочтен към крехкостта й! Завистлив към маниерите й. Обиден от семейството й. Не, не, тук има твърде малко място за любов.