Не, Сали Молсби беше подарък, който един син можеше да направи за баща си. Малко отмъщение към мистър Линдабъри за всички онези вечери и недели, които Джак Портной беше прекарал да събира застраховки из квартала на цветнокожите. Малко възнаграждение, изтръгнато от „Бостън и Нортистърн“ за всички онези години на честна служба и експлоатация.
В изгнание
В неделите, когато е достатъчно топло, двайсетина мъже от махалата правят един мач по софтбол от седем начални, като започват в девет и завършват в един следобед. Залогът за всяка игра е долар на човек. Съдия е нашият зъболекар — доктор Улфенбърг, възпитаник на махленския колеж, вечерното училище на Хай Стрийт, което за нас има славата на Оксфорд. Между играчите са месарят, неговият брат близнак — водопроводчикът, зарзаватчията, собственикът на бензиностанцията, където баща ми си пълни колата — всички на възраст между трийсет и петдесет, въпреки че тяхната възраст не ме интересува, за мен те са само „мъжете“. Дори на игрището продължават да дъвчат недопушените си пури. Не момчета, както виждате, а мъже! С кореми! Мускули! Ръце, обрасли с черни косми! А гласовете им — топовни гърмежи, които се чуват през две улици. Представям си гласните им струни — дебели като въжета за простиране, — белите им дробове с размери на дирижабли! Никой не може да им забрани да мотолевят думите и да иска от тях да се изразяват по-ясно! А пък какви безобразни неща говорят! Разговорът на игрището не е разговор, а наръчник на кибика (за това малко момче, което току-що почва да изучава изкуството на осмиването) — весел, особено обидите, които бълваше един човек, наречен от баща ми „Лудия руснак“, Бидерман, собственик на сладкарницата на ъгъла, който имаше не само много смешно, но и много ефектно „колебливо“ странично хвърляне. „Абракадабра“ — вика той и мята така, че можеш да се счупиш врата, ако го проследиш. И винаги гледа да го тури на доктор Улфенбърг: „Сляп съдия, добре, ама сляп зъболекар?“ Мисълта го кара да се плесне с ръкавицата по челото. „Играй, шут такъв — подканя го доктор Улфенбърг, на вид съвсем като Кони Мак в тия перфорирани огромни обувки и панамена шапка, — започвай, Бидерман, ако не искаш да те изхвърля за обида…“ „Докторе, да не би да си учил в зъболекарското училище по Брайлово писмо?“
Междувременно откъм зяпачите долита игрива забележка от един, който на външен вид повече прилича на бетонобъркачка, отколкото на Хомо сапиенс, царя на бакалските стоки Али Соколоу. Ама каква урна отваря (както казва майка ми)! Половината игра обидите летят от неговото място в центъра на полето към базата, а когато дойде редена неговия отбор да бие и той заеме мястото си на първа база, течението обръща посоката си без прекъсване. Без да му пука от това, което става на игрището. Обратното. Баща ми, когато не е на работа в неделя сутринта, идва да поседи и да погледа малко с мен. Той познава Али Соколоу, както и повечето играчи тъй като са ергенували заедно в Сентрал Уорд, преди да се запознае с майка ми и да се премести в Джърси Сити. Казва, че Али винаги си е бил такъв — „истински артист“. Когато Али се впусне към втора база, без да спира мръсотиите и подмятанията към точката за хвърляне (където все още няма батър, и където доктор Улфенбърг все още мете с малката метличка, която е донесъл специално за играта), хората от пейките си умират от смях, ръкопляскат и викат: „Покажи им, Али! Скапи го, Соколоу!“ И тогава неизменно доктор Улфенбърг, който се взема много на сериозно, повече, отколкото се полага на непрофесионалист (и е чист немски евреин), вдига ръка и спира една вече прекъсната от Соколоу игра, като казва на Бидерман: „Бихте ли изкарали този мешугенер72 от игрището?“
Наистина затрогваща картинка. Седя на дървените пейки успоредно с първа база, заврял съм нос и бейзболната си ръкавица и душа този възкисел пролетен букет от миризми — пот, кожа, вазелин, — и се скъсвам от смях. Не мога да си представя, че бих могъл да живея на друго място освен тук. Защо да заминавам, защо да напускам, когато тук има всичко, което бих могъл да пожелая? Подигравките, шегите, преструвките, закачките — такава веселба! Прекрасно е! Но въпреки всичко те са истински и сериозни до смърт! Би трябвало да ги видите в края на играта, когато доларите трябва да се сменят притежателите си. Не му убеждавайте, че не са сериозни! Победата и загубата не са шега… и въпреки всичко са! Това ме очарова най-много. Колкото и да е жестока борбата, те не могат да спрат да се кривят и правят на клоуни. Разиграват комедия. Колко бих искал да съм голям и да стана истински евреин! Да живея завинаги в Уикуйек, да играя софтбол на Ченслър авеню от девет до един всяка неделя, чудесна комбинация от клоун и състезател, кибичещ хитрец и опасен батер.