— Само дето никой в Констанси — освен Алън — всъщност не е виждал ръкавиците. Така че няма кой знае какви доказателства, освен думата ни. Всъщност ще бъде само твоята дума, тъй като аз не мога да се върна.
— Не съм сигурен каква стойност ще има думата ми там. Икорите биха ми повярвали — или поне сериозно биха помислили върху това, което имам да кажа, — но то няма да има значение, ако Грашонд засили враждебните действия.
— Трябва да покажем на членовете на градския съвет някакъв предмет, който безспорно е бил откраднат в онзи ден, нещо, от което не може да се направи втори екземпляр. Ако успееш да донесеш нещо такова от лорандийците, ще видят, че крадците не са били икори. Мислиш ли, че някои от другите предмети са тук?
— Мисля, че има вероятност някои да са. Той каза, че има кожени и вълнени дрехи за размяна, но половината типове тук сигурно също имат. Може да е трудно да докажем, че нещо такова е дошло от нападението в Констанси.
— Може би букварът? — предположих замислено. — Мисля, че името на Лев беше отгоре.
Яго се изтегна отстрани в шейната и сгъна ръце зад главата си.
— Е, може би на сутринта можем да го намерим и да кажем, че ни трябва кожа. Това може да е шанс да огледаме всичко друго, което има.
— Пак няма да ни помогне да разберем защо лорандийците биха си дали толкова труд за тези изпълнения.
— Не, но ще се задоволя просто да убедя икорите и колонистите, че другата страна не е нападнала.
Той нагледа конете и отново приготви леглата ни от чували ни със семена. Докато го правеше, аз седях увита под едно одеяло и забелязах, че няколко лорандийци още сновяха наоколо: някои разговаряха сериозно, а други пиеха и се смееха.
— В безопасност ли сме тук навън? — попитах Яго. — Трябва ли да стоим на пост през нощта? — Никой не ни беше заплашил, но няколко от търговците бяха имали сурово, ожесточено излъчване, а със сигурност знаех на какво беше способен мъжът с русата брада.
— Не мисля, че имаме кой знае за какво да се тревожим. Сигурен съм, че има няколко случайни души, които с удоволствие биха ограбили един колониален търговец, но някои — като Марсел — ме ценят твърде много като партньор. Това, а и половината от тях мислят, че си вещица.
— Но онзи поиска да му гадая.
— Да, лорандийците гледат на това като на магьосничество, но в същото време тайно са запленени от него. — Подаде ми още едно одеяло. — Искаш ли го?
— Да. Не мисля, че някога ще ми е истински топло в Адория.
— Харесвам оптимизма ти. — Той сложи една пушка в своята половина от товарния отсек и посегна към мушаменото покривало.
— Защо ти е оръжието? Каза, че нямаме особена причина за тревога.
— Ъъ, просто се старая да нямаме никаква причина за тревога.
Не можех да заспя. Твърде много неща се въртяха в ума ми. Макар да ми се беше струвало все по-малко и по-малко вероятно мъжете край езерото да са били икори, категоричното му потвърждаване направи ситуацията още по-странна — и по-опасна.
Лорандийците умишлено заблуждаваха моя народ и икорите. С каква цел? Да създават проблеми на колонистите, беше едно, но да подклаждат война, беше съвсем друг въпрос. Бях харесала икорите, които срещнах, и въпреки суровото отношение, на което бях подложена в Констанси, бях харесала и много от неговите жители: Честър Удс, обущаря, децата, Гидиън…
Не исках никой от която и да е от двете страни да пострада, и беше влудяващо доказателството за измамата да се струва толкова очевидно на мен… но не непременно на другите. Надявах се, че ще можем да намерим невинен начин да видим останалите стоки на едрия лорандиец. Способностите на Яго да убеждава, обаче не бяха безопасни. Толкова по-зле, че не притежавах в действителност мистични способности, с които да му услужа.
Рязко се надигнах до седнало положение с учестено, блъскащо в гърдите ми сърце. От едната си страна чувах равномерното дишане на Яго. От другата — откъслечни гласове откъм лорандийския пункт. Предпазливо бутнах нагоре мушаменото покривало и се наведох над преградата към Яго. Беше прекалено тъмно, за да видя, но той вдишваше и издишваше дълбоко като човек, потънал в сън, и не се размърда, когато мушамата прошумоля. Оттеглих се в своята половина и опипом затърсих торбата с рийд. Щом я намерих, със съжаление разгънах одеялата си, слязох от шейната и се измъкнах възможно най-тихо.
Навън пригладих назад мушаменото покривало и застанах много неподвижно, като чаках да разбера дали бях обезпокоила Яго. Не бях. Затворих очи и си дадох един миг да събера решителност, а после закрачих дръзко напред, обратно към лагера.