Минах през него устремено и решително, едва поглеждайки все още будните лорандийци. Те обаче ме гледаха — повечето с просто любопитство, други — с боязън. С вдигната брадичка и поглед, вперен право напред, аз се отправих към колибата, в която момчето и брадатият бяха влезли по-рано. Те още бяха будни, седнали около огъня с други двама — включително мъжа, който бе направил с Яго размяната за триона.
Когато се приближих, разговорът на групата спря. Застанах пред тях и се постарах да остана с безизразна, докато оставях погледа си да се спусне по всяко лице. След кратък напрегнат миг се съсредоточих върху мъжа, който беше попитал Яго дали предсказвам бъдещето. Без нито за миг да откъсна очи от неговите, бръкнах в брезентовата си торба с връзки отгоре и извадих един от сребристочерните камъни. Вдигнах го и посочих към него.
Той трепна и едва не изпусна една кафява бутилка, от която пиеше. Останах неподвижна и просто чаках. Той преглътна и попита на лорандийски защо съм тук. По-младият търговец му каза с висок шепот, че не знам лорандийски, така че онзи превключи на осфридиански:
— Какво… тоест ще ми предскажеш ли бъдещето?
Кимнах и зачаках отново.
— Какво искаш? — попита той смутено. Четвъртият мъж в групата отправи предложение на лорандийски, което разбрах идеално:
— Плати й.
Моят „клиент“ се изправи и се засуети с кесията с парите си. Когато сложи в ръката ми медна монета, аз я погледнах презрително, а после сключих поглед с неговия. Един от другите се изкиска. С въздишка, мъжът замени медната монета със сребърна и аз я пъхнах в джоба си. Беше някак удивително колко много можеше да кажеш, без да изречеш и дума.
Посочих към колибата. Обикновено бих очаквала, че ще се боя да тръгна само с груб непознат като този, но беше ясно, че аз бях тази, която го смущаваше. Въпреки това той отвори вратата и ми направи знак да вляза. Когато ме последва, чух един от другите да промърморва благословия в името на един от ангелите.
Силно хъркане бързо ми подсказа, че всъщност не бяхме сами. Моят спътник запали фенер, разкривайки малка стая, претъпкана с мръсни сламеници и купища торби, кутии и кожи. Миришеше на пот и развалена храна. Той разтърси увита в одеяло фигура на един от сламениците, а друг мъж скочи, като ругаеше на лорандийски. След кратък спор онзи, който бе спял, излезе, мърморейки: стъпките му станаха по-бързи, когато ме забеляза.
Останал сам с мен, събеседникът ми безразборно изблъска разни неща настрана, за да разчисти място. Коленичихме един срещу друг и аз разперих ръце, правейки жест, който бе наполовина свиване на рамене и наполовина подканяне: Е? Давай.
Той облиза устни няколко пъти:
— Ъъ, какво сега?
Повторих движението.
— Аз… тоест мога ли да ти задам въпрос? Твоите духове ще ми отговорят ли?
Кимнах.
— Добре. — Той отмести поглед и потъна в размисъл. Изражението му ми се стори смутено, но сега вече от собствените му мисли, а не от мен. След като отпи дълга глътка от кафявата бутилка, която беше внесъл със себе си, той вдигна очи: — Тя ще ме обикне ли някога?
Беше трудно да запазя сериозно изражение. Не бях очаквала подобен въпрос от човек като него, със сигурност не и изречен така пламенно и с такава емоция. Припряно му дадох знак да продължи. Щях да имам нужда от повече „материал“ за работа, за да го разбера и да постигна първоначалната си цел. За щастие, той на драго сърце се впусна в подробности.
Покритото му с белези лице се сбърчи:
— Знам, че не съм достатъчно добър за нея. Виждал съм как ме гледа семейството й. Виждат ме как минавам оттук по време на пътуванията си и критикуват това, че не се задържам на едно място. Мисля, че това ги смущава повече, отколкото произходът ми. Искат тя да се омъжи за фермер като баща си, но тя още не се е омъжила. И винаги сякаш се радва да ме види. — Той отпи отново и ме погледна умолително: — Можеш ли да попиташ твоите духове? Има ли шанс? Ще ме обикне ли тя един ден?
Взех черните камъни и ги претърколих по мръсния под. Когато престанаха да се движат, се наведох плътно и ги огледах внимателно, давайки си вид, че получавам всевъзможна информация. След почти пет изпълнени с напрежение минути той възкликна на лорандийски:
— Дано ангелите имат милост! — После на осфридиански: — Какво казват, вещице? Ще ме обикне ли Гуен?