— Благодаря.
— Хей, кой е казал, че това е заради теб? — попита той, като си придаде изпълнено с достойнство изражение. — Грижа се за себе си. — Духна пламъка на фенера и покри тайника с насмолен брезент.
— Ще се опитам да се владея.
От тъмнината се разнесе силна, преувеличена въздишка:
— Хайде, Тамзин. Не можеш ли да се опиташ да звучиш само малко по-малко саркастично? Само колкото да ми повдигнеш самочувствието.
Закрих с ръка една прозявка:
— Трябва ли ти повдигане? На мен ми се струва доста непоклатимо.
— Няма да правиш невъздържани изпълнения нощес, нали? — Въпреки това не звучеше ядосан. Всъщност точно обратното. — Хубаво, че това мое голямо сърце може да го поеме. — Когато измина почти минута без отговор от моя страна, той попита с известна изненада: — Няма ли остроумен отговор?
— Просто си мислех… — Подмятането за сърцето му изкара загадката с лекарството на града на преден план в ума ми. По време на това пътуване постоянно се бях чудила за историята, но дружелюбното настроение, което цареше, беше толкова приятно, че не исках да рискувам да го изгубя. Сега, в края на деня, когато всичко беше спокойно, вече не можех да се сдържам. — Какво стана с горчивия корен?
— А! Предположих, че това се задава.
— Опитваш се да го избегнеш ли? — Предишното безпокойство и тревога се пробудиха и аз се напрегнах в очакване на най-лошото.
— Не. Искам да кажа, просто не е нещо забавно, което да спомена в обичаен разговор. Нямам нищо за криене. — Разнесе се шумолене, докато сменяше позата си. — Първо обаче върни нещата назад и ми кажи какво знаеш и къде си го чула.
Накратко предадох разказа на Гидиън за това как Яго беше продал лекарството, обещано на Констанси, когато икорите предложили по-висока цена.
— И сега градът няма нищо, ако избухне някаква епидемия — завърших.
— Права си. — Сърцето ми спря, а после той поясни:
— Права си за това, че те нямат запаси от лекарството. Останалото? Е, това е малко по-мъгляво.
— Да не искаш да кажеш, че Гидиън е лъгал?
— Искам да кажа, че е казал истината такава, каквато вероятно я е знаел. Но да се върнем още по-назад. Нали знаеш, че продавам неща, които са незаконни в Грашонд? Преминаването с тях е позволено, притежаването им не е. Когато осъзнах, че ще ми се наложи да остана за зимата, трябваше да се спазаря със съвета да „изкриви“ някои правила за складирането на контрабандни стоки. На тях всъщност им хареса идеята да имат резервни запаси за зимата, и сключиха сделка, по силата на която можех да остана, стига да не продавам горчив корен, керосин или брашно извън Констанси. Зиме запасите от тях намаляват.
— Градът плати ли за тях? — попитах, като се опитвах да следя сложната нишка.
— Не. Просто бяха държани в запас, в случай че им потрябват. Бях свободен да продам всичко, каквото остане, през пролетта. И така, всичко, изглежда, беше наред. Гледаха ме накриво заради червените хамбари и защото не ходя на църква, но това беше най-лошото, което правеха. Поне беше така, докато в Кърниал избухна вълна от черна треска. Там живеят хората на Орла. В Осфрид имате ли черна треска?
— Не я знам, но и при нас има болести, особено в града. — Вече бях напълно будна, подпряна на хълбок.
— Колко е тежка?
— Много. Ако успееш да й въздействаш отрано с горчив корен, шансовете за възстановяване са доста добри. Кърниал обаче нямаше достатъчно, а баланкуанците не бяха достатъчно близо, за да търгуват с тях. Но аз бях.
Радвах се, че тъмнината криеше увисналата ми челюст:
— Гидиън изобщо не каза, че всъщност са били болни.
— Може да не е знаел. Срещата, която имах, беше в тесен кръг — само аз и членовете на съвета. Обясних как искам да дам на икорите запаса, който съхранявах. Казах им, че ще го заменя — че ще отида до Пейшънс за още. Дори изтъкнах, че е по-добре черната треска в Кърниал да бъде потушена, преди да се разпространи. Но членовете на съвета отказаха. Смятаха, че е прекалено рисковано, и казаха нещо от рода на това, че не е наша отговорност да се грижим за езичниците, че най-добрият шанс на икорите да победят треската, бил да се отрекат от боговете си.
— В името на Шестте — промърморих отвратена. — И именно тогава ти все пак го продаде?
— Продадох го. Измъкнах се тайно точно както направих с теб, но тогава никой не правеше проверки. Икорите настояха да го купят на пазарна цена, въпреки че щях да им взема много по-малко. Те не са просяци и крадци, независимо какво мислят повечето осфридианци. Все още правеха плащания, след като черната треска отмина, откъдето вероятно са дошли слуховете, че съм извлякъл по-висока печалба.