Рийс се смъкна от високия стол и като се бореше с желанието си да хвърли поглед през рамо, отнесе чиниите си в кухнята.
Броуди си поръча пържоли от сърна и уплътни времето за чакане с чаша бира и книга. Някой пусна Емилу Харис на джубокса и той се заслуша разсеяно в музиката.
Замисли се за брюнетката и за странния й поглед. Приличаше на сърна, застинала пред фаровете на кола.
Познаваше Джоуни Паркс достатъчно, за да е наясно, че брюнетката нямаше да работи тук, ако не бе компетентна. Подозираше, че Джоуни има меко сърце под грубата обвивка, но пък не търпеше глупаци.
Разбира се, можеше да попита келнерката и мигом да научи всички подробности за новодошлата, но пък въпросите му веднага щяха да се разчуят и всички щяха да започнат да го разпитват любопитно. Познаваше малките градчета и си даваше сметка, че клюките представляват основна част от живота в тях.
По-добре да изчака малко, за да задоволи любопитството си, скоро щеше да чуе коментари, слухове и предположения. Когато бе в подходящо настроение, изслушваше абсолютно всичко.
Жената изглеждаше крехка и нервна. Зачуди се защо.
Но скоро се убеди, че е бил прав относно компетентността й. Работеше делово, по типичния за професионалните готвачи начин, сякаш имаше допълнителен чифт ръце.
Дори и да бе първият й ден в „Ангелска храна“, със сигурност не беше първият и ден като готвачка. И тъй като, поне засега, жената му беше по-интересна от книгата, той продължи да я наблюдава, докато пиеше бирата си.
Реши, че не е свързана с никого в града. Самият той живееше тук повече от година и ако се очакваше пристигането на нечия отдавна изчезнала дъщеря, сестра, племенница или трета братовчедка, със сигурност щеше да е чул за това. Не приличаше и на скитница. По-скоро на бегълка. В погледа й бе забелязал готовност да скочи и да побегне всеки момент.
А когато жената застана до бара, за да остави готовата поръчка, очите й го стрелнаха за миг, после бързо се отместиха. Преди да се върне при скарата, вратата на ресторанта се отвори и тя насочи очи натам. Широка усмивка озари лицето й толкова бързо и неочаквано, че Броуди премигна изненадано. Целият й вид се промени. Чертите й се смекчиха и писателят забеляза колко красива е всъщност.
Когато се извърна, за да разбере какво бе причинило промяната, видя Мак Дръбър, който й се усмихваше весело и й махаше.
Може би пък бе сгрешил относно местната връзка.
Мак се настани в сепарето срещу него.
— Как си?
— Не се оплаквам.
— Дояде ми се нещо, което да не се налага да приготвям сам. Какво е най-хубаво тази вечер? — попита Мак, като се ухили и повдигна вежди. — Като изключим новата готвачка, разбира се.
— Аз си поръчах пържоли от сърна. Обикновено не те виждам тук в събота вечер, Мак. Ти си човек с навици, а това значи, че си на линия в сряда вечер пред чиния спагети.
— Не ми се отваряха консерви, а и исках да видя как се справя момичето. Появи се в града днес, колата й се повредила.
Да, човек трябваше да изчака само пет минути и информацията се изсипваше в скута му, помисли си Броуди.
— Така ли?
— Да. И веднага си намери работа тук. Така засия, като че е спечелила от тотото. Идва от Източното крайбрежие. От Бостън. Нае си стая в хотела. Казва се Рийс Гилмор.
Мак замълча, когато Линда-Гейл донесе поръчката на Броуди.
— Здрасти, Дръбър — поздрави го мило тя. — Как си днес? Какво ще обичаш?
Мак се наведе над масата, за да огледа чинията на Броуди.
— Това изглежда адски съблазнително.
— Новата готвачка е страхотна. Броуди, по-късно ще ми кажеш дали ти харесват пържолите. Да ти донеса ли още нещо?
— Още една бира.
— Веднага. А за теб, Дръбър?
— За мен една кола, сладурче. И същото ядене като на моя приятел. Пържолите изглеждат великолепно.
Наистина бяха великолепни, помисли си Броуди. Придружени от щедра порция печени картофи и боб. Храната бе елегантно подредена върху семплата бяла чиния, за разлика от небрежните купчини, които Джоуни сервираше.
— Видях те в лодката ти оня ден — подхвърли Мак. — Хвана ли нещо?
— Не бях за риба — отговори Броуди, като отряза парче от пържолата си.
— Странен тип си ти. Излизаш с лодка и не ловиш риба. Мотаеш се из гората и не ловуваш.
— Ако уловя или застрелям нещо, ще трябва да го готвя.
— Така си е. Е? — попита Мак, като посочи пържолите.
— Страхотни са — премлясна Броуди и си отряза ново парче. — Наистина страхотни.
Тъй като Мак Дръбър бе един от малцината, с които Броуди нямаше нищо против да прекара вечерта, той започна да пие кафето си бавно, докато Мак доволно поглъщаше храната си.