— Фарис, Ралий, отведете я при Харпър. Знаете как да го намерите. Помогнете му с каквото можете. В града, в тези тунели, все още има плебеи и трябва да ги изведем. — Навеждам се към тях, приковавайки ги с поглед. — Ако нещо се случи с нея или с детето, кълна се в небесата, лично ще ви убия и двамата.
Те отдават чест, а аз се обръщам към сестра си, хвърляйки последен поглед на бебето. Щом вижда лицето ми, то замлъква. — Скоро ще се видим, малкия. — Целувам него и Ливия и се обръщам, без да обръщам внимание на молбите на сестра ми, после на заповедите й да се върна веднага при нея.
Когато се връщам в казармите на Черната гвардия, веднага се задушавам от дима, изпълнил пералното помещение. Пламъци бушуват в предната част на казармата. От няколко улици по-далеч се чуват виковете на беснеещите каркауни, които изпълват улиците. Още не са стигнали дотук, но скоро ще го направят.
Издърпвам шал върху лицето си и се прикривам ниско, за да избегна дима, с бойния чук в ръка. Когато излизам от стаята, едва не се подхлъзвам в локвите кръв, разпилени навсякъде.
Мъжете от рода Артурия, заклели се да защитават Марк, лежат мъртви, макар че е ясно, че са повлекли мнозина от хората на Комендантката със себе си. Тялото й не е сред касапницата. Но аз и не очаквах да бъде. Керис Ветурия никога не би умряла по толкова недостоен начин.
Сред мъртвите има и други тела — моряци. Преди да разбера какво, по дяволите, са правили тук, един глас ме вика.
— К-кървав гарван.
Гласът е толкова тих, че отначало не разбирам откъде идва. Но търся през дима, докато не намирам Марк Фарар, Император Непобедим и Върховен господар на Царството, прикован към стената от собствения си ятаган, давещ се в собствената си кръв, неспособен да помръдне. Ръцете му лежат безжизнени върху раната в корема му. Има още часове, докато умре. Комендантката го е направила нарочно.
Отивам при него. Пламъците лижат дървото на стълбището, а от долу се чува силен пукот — пада греда. Трябва да избягам през прозореца. Трябва да оставя това чудовище да изгори.
Колко дълго съм чакала за това? Колко дълго съм искала той да умре? И все пак, когато го виждам прикован тук като животно, убито за спорт, изпитвам само съжаление.
И още нещо. Принуда. Нуждата. Желанието да го излекувам. Не. О, не.
— Керис премести Залата на летописите, Кървав гарван — казва той спокойно, макар и тихо, пестейки дъха си, за да предаде каквото трябва. — Премести хазната.
Въздъхвам с облекчение. — Значи Империята ще устои, дори ако изгубим Антиум.
— Направи го преди седмици. Искаше градът да падне, Кървав гарван. Знаеше, че каркауните ще доведат духове. Знаеше, че ще победят.
Дузина разпилени парчета от пъзела се подреждат.
— Илустрийските патриции…
— Напуснаха преди дни за Сера — казва Марк. — Тя ги евакуира.
А господарят на хазната се срещна с нея, въпреки че тя уби сина му. Сигурно му е казала какво предстои. Сигурно е обещала да изведе семейството му в замяна на преместването на богатството на Империята.
И Залата на летописите. Архивистите на летописите се подготвяха за преместване. Харпър ми каза това, когато събираше информация за Комендантката. Просто не осъзнахме какво означава.
Керис знаеше, че градът ще падне. Планираше го пред очите ми.
Небеса, трябваше да я убия. Без значение дали плебеите ме мразеха или не, без значение дали Марк щеше да бъде свален или не, трябваше да убия тази демоница.
— Легионите — казвам, — от Силас и Естиум…
— Няма да дойдат. Тя саботира съобщенията.
Не трябваше да бъде така, Кървав гарван. Думите на Керис ме преследват. Запомни това преди края.
Той не казва, че е моя вина; не е нужно. — Антиум ще падне — продължава тихо Марк. — Но Империята ще оцелее. Керис се погрижи за това, макар че иска да е сигурна, че синът ми няма да оцелее с нея. Спри я, Кървав гарван. Постави го на трона. — Той посяга към ръката ми, собствената му все още достатъчно силна, за да се забие в плътта ми, докато не потече кръв. — Закълни се с кръвна клетва, че ще го направиш.
— Кълна се — казвам. — В кръв и кости.
Принудата да го излекувам ме обзема отново. Боря се с нея, но тогава той проговаря.
— Кървав гарван — казва той. — Имам последна заповед за теб.
Излекувай ме. Знам, че ще го каже. Магията се надига в мен, готова, макар да се отдръпвам от тази мисъл, отвратена, отблъсната от нея. Как мога да го излекувам, този демон, който уби баща ми, който нареди да ме изтезават, който малтретира и би сестра ми?
Огънят се приближава. Бягай, Гарване! Измъкни се!
Марк пуска ръката ми и напипва настрани за кама, която ми подава. — Милост, Кървав гарван. Това е заповедта ми. Не я заслужавам. Дори не я искам. Но ти ще ми я дадеш. Защото си добра. — Той изплюва думата като проклятие. — Затова брат ми те обичаше.