Императорът среща очите ми. Както винаги, неговите са пълни с ярост, с омраза. Но под това има нещо, което никога не съм виждала през петнадесетте години, откакто познавам Марк Фарар: примирение.
— Направи го, Гарване — прошепва той. — Той ме чака.
Мисля за малкия Закариас и невинността в погледа му. Марк също трябва да е изглеждал така някога. Може би това е виждал Зак, когато го е гледал: не чудовището, в което се е превърнал, а братът, който е бил.
Сещам се за баща ми, когато умираше. За майка ми и сестра ми. Лицето ми е мокро. Когато Марк проговаря, едва чувам думите му.
— Моля те, Гарване.
— Императорът е мъртъв. — Гласът ми трепери, но намирам сила в маската, която нося, и когато говоря отново, е без емоция. — Да живее Императорът.
После забивам камата в гърлото му и не откъсвам поглед, докато светлината в очите му не угасне.
Глава 52
Лайя
Пръстенът не изчезва.
Не си позволявам да го погледна, докато не изляза от казармите на Черната гвардия, скрита в една ниша близо до конюшните, далеч от император Марк. Бебето е силно, сестрата на Кървавия гарван също. Пошепнах й да се пази чиста, да се грижи за себе си, за да избегне инфекция. Но тя видя лицето ми, когато Марк влезе. Тя разбра.
— Бягай — прошепна ми. — Вземи кърпите, сякаш ще ги сменяш.
Направих, както ми каза. Да открадна пръстените в същия момент беше работа за миг. Никой дори не ме погледна.
Взех и двата, без да знам кой е пръстенът на Гарвана и кой е на нейния род. Сега стоя с тях сред лудостта на улиците на Антиум, взирайки се. Надявайки се.
Само Духът може да устои на напора. Ако наследникът на Лъвицата вземе гордостта на Касапина, тя ще изчезне, и кръвта на седем поколения ще изчезне от земята, преди Кралят да може отново да търси отмъщение.
Пръстенът трябваше да е изчезнал. Защо не се случи? Слагам го на пръста си, свалям го. Но нещо не е наред. Не усещам същото като с гривната си. Просто ми се струва обикновен къс метал.
Преравям паметта си, опитвайки се да си спомня дали не съм пропуснала нещо в пророчеството. Може би трябва да направя нещо с него. Да го изгоря или да го счупя със серанска стомана. Оглеждам се за оръжие — нещо, което войник може да е изпуснал.
Тогава вратът ми настръхва и моментално усещам, че някой ме наблюдава. Усещане, което през последните месеци стана обезпокоително познато.
Но този път той се показва. — Простете ми, Лайя от Сера — Нощния носител говори тихо, но скритата жестокост в гласа му все пак пронизва писъците на летящите снаряди и умиращите в агония мъже. — Исках да видя лицето ви, когато разберете, че цялата ви работа, цялата ви надежда, е била напразна.
— Не е напразно — казвам. Не може да бъде.
— Беше — той пристъпва към мен. — Защото това, което държите, не е Звездата.
— Лъжеш.
— Наистина ли? — Той скъсява разстоянието помежду ни и грабва пръстените от ръката ми. Извиквам, но той ги стисва в дланта си и пред очите ми ги превръща в прах. Не. Невъзможно.
Любопитството, което излъчва от него, е някак по-лошо, отколкото ако просто ликуваше.
— Какво е усещането, Лайя от Сера — казва той, — да знаеш, че каквото и да направиш, нищо няма да спре войната, която идва? Войната, която ще унищожи твоя народ.
Той си играе с мен. — Защо ме спаси — озъбвам му се, — когато взривът удари?
За миг той замръзва. После раменете му потрепват, сякаш голяма котка се отърсва.
— Бягай при брат си, Лайя от Сера — казва той. — Намери кораб, който да те отведе далеч. Не искаш да видиш какво предстои.
— Ти знаеш какво означава да унищожиш цял народ. Как можеш да го желаеш, когато сам си го преживял?
— Книжниците заслужават унищожение.
— Ти вече ни унищожи — извиквам. Боря се да не го ударя — не защото ме е страх, а защото знам, че няма да помогне. — Погледни какво са Книжниците. Погледни какво сме станали. Ние сме нищо. Ние сме прах. Погледни — гласът ми вече е дрезгав — погледни какво ми причини. Как ме предаде. Не е ли достатъчно?
— Никога не е достатъчно. — Сега той е ядосан, думите ми докосват нещо уязвимо, което не иска да бъде зачеквано. — Направи, каквото ти казвам, Лайя от Сера. Бягай. Чу пророчеството на Шаева. Библиотеката изгоря. Мъртвите избягаха и вилняха. Детето ще бъде окъпано в кръв, но живо. Вярвам, че ти си имала пръст в това. Перлата ще се пропука, студът ще нахлуе. — Той разперва ръце към хаоса около нас.