Разбира се. Антиум е наричан Перлата на Империята.
— Пророчествата на джиновете са истина — казва той. — Аз ще освободя братята си. И ние ще получим своето отмъщение.
Отстъпвам от него. — Ще те спра — казвам. — Ще намеря някакъв начин…
— Ти се провали. — Той прокарва пламтяща, жилкована с огън ръка по лицето ми и макар единственото видимо от него да са горящите слънца под качулката му, знам, че се усмихва. — А сега върви, дете. — Той отблъсква лицето ми. — Бягай.
Глава 53
Елиас
На групи по десет, петдесет и сто, аз и Маут ловуваме духовете и ги предаваме нататък. Писъците на умиращите Воини стават все по-далечни, воят на огъня, раздиращ града, по-приглушен, виковете на цивилни и деца, страдащи и умиращи, все по-маловажни за мен с всеки дух, за който се грижа.
След като избягалите духове са събрани, се обръщам към онези, поробени от Каркауните. Магията, използвана да ги призоват и контролират, е древна, но има познат привкус — Нощния носител или някой от неговите е научил Каркауните на тази магия. Духовете са приковани към дузина магьосници — слуги на водача на Каркауните. Ако убия тези магьосници, духовете ще бъдат свободни.
Не се замислям върху убийството. Дори не използвам оръжията си, макар че са привързани на гърба ми. Магията на Маут ме изпълва и аз я призовавам толкова лесно, колкото бих използвал собствените си умения с ятаган. Обграждаме магьосниците и изцеждаме живота от тях един по един, докато накрая, когато денят избледнява и барабаните изкрещяват кои части от града са паднали, се озовавам близо до огромна сграда, която добре познавам: казармите на Черната гвардия.
Усещам за още духове и не намирам нищо. Но когато се готвя да си тръгна, зървам проблясък на кафява кожа и черна коса.
Лайя.
Тръгвам към нея веднага; малката част от съзнанието ми, която все още се чувства човешка, ме привлича към нея, както винаги. Докато се приближавам, очаквам Маут да ме дръпне или да завладее тялото ми, както направи, когато срещнах Гарвана. Но макар да го усещам в съзнанието си, все още част от мен, той не прави нищо.
Лайя ме вижда. — Елиас! — Тя тича към мен, хвърляйки се в обятията ми, почти ридаейки. Докато го прави, ръцете ми се вдигат около нея от само себе си, сякаш това е нещо, което съм правил много пъти. Чувствам се странно. Не, не странно.
Не чувствам нищо.
— Не беше пръстенът — казва тя. — Не знам какво е последната част от Звездата, но може би все още има време да разберем. Ще ми помогнеш ли?
Да, искам да кажа.
— Не — излиза от устата ми.
Шок изпълва очите й. И тогава, точно както в селото на Маринерите преди седмици, тя напълно замръзва. Всичко замръзва.
Елиас.
Гласът в главата ми не е мой, нито е на джина.
Познаваш ли ме?
— Аз… не.
Дълго чаках този ден, за да освободиш последните нишки, които те свързваха със света на живите.
— Маут?
Същият, Елиас. Погледни.
Тялото ми остава пред Лайя, замръзнало във времето. Но съзнанието ми пътува до познато място. Познавам това жълтеникаво небе. Това черно море, което кипи от непознати същества точно под повърхността. Видях това място веднъж преди, когато Шаева ме измъкна от набега.
Размита фигура се приближава, носейки се точно над водата, като мен. Знам кой е той, без да ми казва. Маут.
Добре дошъл в моето измерение, Елиас Валерий.
— Какво, по дяволите, са тези неща? — казвам треперейки, сочейки към морето.
Не се тревожи за тях, казва Маут. Те са тема за друг ден. Погледни. Той махва с ръка и пред мен се разгръща гоблен от образи.
Образите започват с войната на Книжниците срещу джиновете и се разплитат оттам, нишки от мрак разцъфват като разлято мастило, помрачавайки всичко, до което се докоснат. Виждам как престъпленията на краля на Книжниците достигат далеч отвъд това, което той някога е предполагал.
Виждам истината: че без джиновете в този свят няма равновесие. Те бяха предназначените пазители между световете на живите и мъртвите. И никой, колкото и да е умел, не може да замени цяла цивилизация.
Те трябва да се върнат — дори ако това означава война. Дори ако означава унищожение. Защото без тях духовете ще продължат да се натрупват и независимо дали след пет, петдесет или петстотин години, те ще избягат отново. И когато това се случи, те ще унищожат света.
— Защо просто не освободиш джиновете? Да ги накараш да… забравят какво се е случило?