Изисквам проводник — същество от вашия свят, за да овладея силата си. Количеството сила, нужно за възстановяването на една цивилизация, би унищожило всеки проводник, който избера, било то човек, дух, джин или ефрит.
Тогава разбирам, че има само един път напред: свобода за джиновете. Но тази свобода ще дойде с цена.
— Лайя — прошепвам. — Кървавия гарван. Те… те ще страдат. Но…
Осмеляваш ли се да поставиш тези, които обичаш, пред цялото човечество, дете? Маут ме пита тихо. Осмеляваш ли се да бъдеш толкова егоистичен?
— Защо Лайя и Гарванът трябва да платят за това, което е направил чудовище от Книжниците преди хиляда години?
Има цена за алчността и насилието. Не винаги знаем кой ще я плати. Но за добро или зло, тя ще бъде платена.
Не мога да спра това, което предстои. Не мога да го променя. Проклети небеса.
Можеш да дадеш на тези, които някога си обичал, свят, свободен от духове. Можеш да изпълниш дълга си. Можеш да им дадеш шанс да оцелеят при напора, който трябва да дойде. Можеш да им дадеш шанс един ден да победят.
— Но не и днес.
Не днес. Ти се освободи от връзките си с непознати, с приятели, с роднини, с истинската си любов. Сега се предай на мен, защото това е твоята съдба. Това е значението на името ти, причината за твоето съществуване. Време е.
Време е.
Знам момента, в който всичко се променя. Момента, в който Маут се слива с мен толкова напълно, че не мога да различа къде свършвам аз и къде започва магията. Отново съм в тялото си, в Антиум, стоя пред Лайя. Сякаш не е минало никакво време, откакто тя поиска помощта ми, а аз я отхвърлих.
Когато поглеждам надолу към това красиво лице, вече не виждам момичето, което обичах. Виждам някой по-маловажен. Някой, който старее, умира бавно, както всички хора. Виждам смъртен.
— Е-Елиас?
Момичето — Лайя — проговаря, и аз се обръщам към нея.
— Джиновете имат роля в този свят и трябва да бъдат освободени. — Говоря меко, защото тя е смъртна и ще приеме тежко тази вест. — Светът трябва да бъде разбит, преди да бъде пресъздаден — казвам, — иначе равновесието никога няма да бъде възстановено.
— Не — казва тя. — Елиас, не. Става дума за джиновете. Ако бъдат освободени…
— Не мога да поддържам равновесието сам. — Несправедливо е да очаквам от Лайя да разбере. Тя е само смъртна, в края на краищата. — Светът ще изгори — казвам. — Но ще бъде възроден от пепелта.
— Елиас — казва тя. — Как можеш да говориш така?
— Трябва да се махнеш — казвам. — Не искам да те посрещна в Мястото на чакането — поне не още. Нека небесата ускорят пътя ти.
— Какво, по дяволите, ти е сторило това място? — извиква тя. — Имам нужда от помощта ти, Елиас. Хората имат нужда от теб. Тук има хиляди Книжници. Ако не мога да взема Звездата, поне мога да ги изведа. Ти би могъл…
— Трябва да се върна в Мястото на чакането — казвам. — Сбогом, Лайя от Сера.
Лайя хваща лицето ми и се взира в очите ми. В нея се надига мрак — нещо, което е феерично, но не съвсем. То е повече от феерично. То е първобитно, самата същност на магията. И то бушува.
— Какво си му сторил? — Тя говори на Маут, сякаш знае, че той се е слял с мен. Сякаш може да го види. — Върни ми го!
Гласът ми, когато се разнася, е неземен тътен, който не е мой. Усещам се изтласкан настрани в собствения си разум, наблюдавайки как накланям глава. — Простете ми, мила — казва Маут през мен. — Това е единственият начин.
Отдръпвам се от нея и се обръщам на изток, към Гората на здрача. Миг по-късно минавам през тълпите от Каркауни, опустошаващи града, след това отвъд тях, препускам през провинцията, най-сетне едно цяло с Маут.
Но макар да знам, че сега отивам към дълга си, някаква стара част от мен потръпва, протяга се към онова, което съм изгубил. Странно е.
Това е болката от онова, от което си се отказал. Но тя ще избледнее, Бану ал-Маут. Ти си понесъл много за кратко време, научил си много за кратко време. Не можеш да очакваш да си готов за една нощ.
— Това… — Търся думата. — Боли.
Предаването винаги боли. Но няма да боли вечно.
— Защо аз? — питам. — Защо ние трябва да се променяме, а не ти? Защо ние трябва да ставаме по-малко човечни, вместо ти да ставаш повече?
Вълните на океана гърмят, и човекът е този, който трябва да плува сред тях. Вятърът духа, студен и крехък, и човекът е този, който трябва да се предпази от него. Земята се тресе и се пропуква, поглъща и разрушава, но човекът е този, който трябва да върви по нея. Така е и със смъртта. Аз не мога да се предам, Елиас. Ти трябва да го направиш.