— Вече не се чувствам като себе си.
Защото вече не си себе си. Ти си аз. Аз съм ти. И по този начин ще преведем духовете, за да бъде пощаден вашият свят от техните набези.
Той замлъква, докато оставяме Антиум далеч зад нас. Скоро забравям битките. Забравям лицето на момичето, което обичах. Мисля само за задачата пред мен.
Всичко е както трябва да бъде.
Глава 54
Лайя
Готвачката ме намира до конюшните мигове след като Елиас изчезва. Взирам се след него, без да вярвам. Той не е Елиас, когото оставих преди две седмици, Елиас, който ме върна от ада на Нощодателя, който ми каза, че ще намерим начин.
Но тогава си спомням какво ми каза: Ако изглеждам различен, помни, че те обичам. Без значение какво ми се случи.
Какво, по дяволите, му се е случило? Какво беше онова в мен, което се нахвърли срещу него? Сещам се за думите на Нощодателя в Адиса: Ти не познаваш мрака, който лежи в собственото ти сърце.
Справяй се с Елиас по-късно, Лайя. Умът ми се върти. Градът е паднал. Провалих се. А робите Книжници — те са хванати в капан тук. Антиум е обграден от три страни. Само северният край, построен до планината Виденс, не е превзет от Каркауните.
Там влязохме с Готвачката в града, и оттам ще избягаме. Оттам ще помогнем на Книжниците да избягат.
Защото познавам прекалено добре това чувство, което ме залива, чувството, че всичките ми усилия, всичко, за което съм работила, няма значение. Че всичко и всички са лъжа. Че всичко е жестоко и безмилостно и че няма справедливост.
Преживяла съм това чувство и преди, и ще го преживея отново. В този огнен адски свят, в тази бъркотия от кръв и лудост, справедливостта съществува само за тези, които си я вземат. Проклета да съм, ако не съм една от тях.
— Момиче. — Готвачката се появява от улиците. — Какво се случи?
— Посолството на Маринерите още ли е свободно? — питам я, докато се отдалечаваме от звуците на битките. — Каркауните превзеха ли онзи квартал, или можем да избягаме оттам?
— Можем да избягаме.
— Добре — казвам. — Ще изведем колкото можем повече Книжници — разбираш ли? Ще ги пратя при теб в посолството. Трябва да им кажеш къде да отидат.
— Каркауните пробиха до второто ниво на града. Ще бъдат в посолството след часове, и тогава какво ще правиш? Бягай с мен сега. Книжниците ще намерят свой начин да се измъкнат.
— Няма — казвам. — Защото няма начин за бягство. Обградени сме от три страни. Те не знаят, че има тайни пътища.
— Нека някой друг се занимава с това.
— Няма друг! Има само нас.
— Това е глупава идея — казва Готвачката, — която ще ни погуби и двете.
— Никога не съм искала нищо от теб. — Хващам ръцете й, а тя потръпва, но аз ги стискам здраво. — Никога не съм имала възможност. Моля те да го направиш за мен. Моля те. Аз ще ги пратя в посолството. Ти ги изведи.
Не чакам отговора й. Обръщам се и хуквам, знаейки, че няма да ми откаже — не след това, което току-що й казах.
Кварталът на Книжниците е в паника, хората стягат багаж, търсят роднини и се опитват да разберат как ще избягат от града. Спирам едно момиче, което виждам да тича през главния площад. Изглежда няколко години по-млада от мен.
— Накъде бягат всички? — питам я.
— Никой не знае къде да отиде! — проплаква тя. — Не мога да намеря майка си, а Воините ги няма — сигурно са започнали да евакуират града, но никой не ни каза.
— Казвам се Лайя от Сера — казвам. — Каркауните пробиха. Скоро ще са тук, но аз ще ви помогна да се махнете. Знаеш ли къде е посолството на Маринерите?
Тя кима, и аз въздъхвам облекчено. — Кажи на всички, на всеки Книжник, когото видиш, да отиде в посолството на Маринерите. Една жена с белег на лицето ще ви изведе от града. Кажи им да тръгнат сега, да оставят багажа си и да бягат.
Момичето кима бързо и хуква. Спирам друг Книжник, мъж на възрастта на Дарин, и му давам същото съобщение. Който спре, който слуша, му казвам да отиде в посолството. Да намери жената с белега. Виждам проблясък на разпознаване в очите на някои, когато им казвам името си, но звуците на битките се приближават и никой не е толкова глупав, че да задава въпроси. Съобщението се разпространява и скоро Книжниците напускат площада масово.
Надявам се небесата всички в квартала да получат съобщението, след което се гмуркам в града. Момичето беше права — единствените Воини, които виждам, са войници, всички тичащи към битките. Сещам се за вагоните, които видях да напускат, когато с Готвачката наближавахме Антиум. Най-богатите Воини напуснаха тук преди седмици. Изоставиха столицата си и оставиха войниците, плебеите и Книжниците да умрат.