— Проклета предателка!
Тя спира, когато ме чува, но си дава времето да се обърне.
— Как можа? — Гласът ми се пречупва. — Собствения си народ? Само заради трона? Какъв е смисълът да си Императрица, ако нямаш любов към тези, над които властваш? Ако нямаш кого да управляваш?
— Императрица? — Тя накланя глава. — Да бъда Императрица е най-малкото от желанията ми, момиче. Защо да се ограничавам до Императрица? Защо, когато Нощодателя ми предлага власт над Племената, Книжниците, Моряците, Каркауните — над целия свят на хората?
Не — о, проклети адове, не.
Тогава се хвърлям към нея, защото сега нямам какво да губя, нямам Патриции, на които да се харесам, нямам заповеди, които да следвам, само гняв, който ме обзема като демонски дух.
Тя лесно отстъпва настрана, и за миг нейните хора, всички Маски, ме притискат. Нож блести в ръката й, и тя го прокарва леко по лицето ми, очертавайки челото ми, бузите ми.
— Чудя се дали ще боли — промърморва тя.
После се обръща, скача на коня си и препуска. Нейните хора ме държат, докато тя не изчезва надалеч, преди да ме захвърлят край пътя като отпадък.
Не ги преследвам. Дори не ги поглеждам. Комендантката можеше да ме убие. Вместо това ме остави жива. Само небесата знаят защо, но няма да пропилея този шанс. Слушам барабаните, и скоро вече тичам към хората от Черната гвардия, които все още са живи, заедно с няколкостотин войници, докато отблъскват вълна от нападатели на един площад в квартал Меркатор. Търся лицето на Декс, надявайки се на небесата, че е все още жив, и едва не му счупвам ребрата, когато той ме намира.
— Къде, по дяволите, са нашите хора, Декс? — викам през какофонията. — Не може това да е всичко, което остана!
Декс поклаща глава, кървящ от дузина рани. — Това е всичко.
— Евакуацията?
— Хиляди си проправят път през пещерите на Авгурите. Хиляди други все още са в тунелите. Входовете са срутени. Тези, които успяха да преминат…
Вдигам ръка. Барабанната кула, най-близо до нас, изпраща съобщение. То почти се губи сред целия шум, но успявам да доловя края му: Каркаунски сили се приближават към Пилгримския проход.
— Харпър извежда нашите хора точно отвъд Прохода — казвам. Ливия, крещи съзнанието ми. Бебето! — Каркауните сигурно имат разузнавачи там горе. Ако тези копелета преминат през Прохода, ще изколят всички, които Харпър е евакуирал.
— Защо да ни следват? — казва Декс. — Защо, когато знаят, че имат града?
— Защото Гримар знае, че няма да му позволим да задържи Антиум — казвам. — И иска да е сигурен, че докато хората му имат предимство, ще убият колкото се може повече от нас, за да не можем да се бием с тях по-късно. — Знам какво трябва да кажа и се принуждавам да го кажа.
— Градът е загубен. Сега принадлежи на Гримар. — Небеса, помогнете на клетите души, останали тук под властта на това чудовище. Няма да ги забравя. Но в момента не мога да ги спася — не, ако искам да спася тези, които имат шанс да избягат. — Разпространи тази заповед: Всеки войник, който имаме, да се яви незабавно при Прохода. Това е последната ни съпротива. Ако ги спрем, ще го направим там.
Когато Декс, моите хора и аз стигаме до Прохода, точно отвъд северната граница на града, каркаунските сили са на марш, решени да ни смажат.
Докато ги гледам как се изливат от северната порта на Антиум и нагоре по Пилгримския път, знам, че няма да спечелим тази битка. Имам не повече от хиляда души. Врагът има над десет хиляди — и още хиляди, които могат да призоват от града, ако се наложи. Дори с нашите по-добри остриета, не можем да ги победим.
Пилгримския проход е десетфутов отвор между два стръмни склона, които се издигат над широка долина. Пилгримския път се извива през долината, през Прохода и към пещерите на Авгурите.
Поглеждам назад през рамо, далеч от Каркауните. Надявах се, когато пристигнах, че Пилгримския път ще бъде празен, че евакуираните ще са преминали. Но има стотици Воини — и Книжници, забелязвам — по пътя и още стотици, излизащи от входовете на тунелите, за да си проправят път към пещерите на Авгурите.
— Изпрати съобщение до Харпър — казвам на Декс. — Вземи го сам. Бял дим, когато последният човек премине. После той да срути входа към пещерите. Да не чака, нито пък ти.
— Гарване…
— Това е заповед, лейтенант Атрий. Пази я в безопасност. Пази моя племенник в безопасност. Погрижи се той да седне на трона. — Приятелят ми ме гледа. Знае какво казвам: че не го искам обратно тук. Че ще умра тук днес, с моите хора, а той няма.