— Няма нужда от това, Кървави гарване. — Тя накланя глава, лицето й не е точно приятелско, но и не е недружелюбно. — Не те влачихме през стотици километри пещери, за да ме прободеш първо, като се събудиш.
Плач се разнася наблизо и аз се насилвам да седна, с широко отворени очи. Лайя извърта очи. — Императорът — казва тя, — е винаги гладен. А когато не получи храна... небеса, помогни ни на всички.
— Ливи... те са...
— В безопасност. — Сянка пробягва по лицето на момичето Книжница, но тя бързо я скрива. — Да. Семейството ти е в безопасност.
Леко движение на вратата и Авитас е там. Веднага Лайя се извинява и излиза. Разбирам бързата й усмивка и се изчервявам.
За миг виждам изражението на лицето на Харпър. Не внимателно контролираната безизразност, която носят всички Маски, а искрено облекчение на приятел.
Макар, ако съм честна, това не е погледът на някой, който ме смята само за приятел. Знам го.
Искам да му кажа нещо. Дойде за мен. Ти и Лайя ме измъкнахте от ноктите на самата Смърт. В теб има повече от добрината на баща ти, отколкото някога ще признаеш.
Вместо това прочиствам гърлото си и спускам краката си, треперещи от слабост, отстрани на леглото.
— Докладвай, капитан Харпър.
Сребристите му вежди се повдигат за момент и ми се струва, че виждам раздразнение в очите му. Той го потиска, както бих го направила аз. Той ме познава вече. Знае от какво имам нужда.
— Имаме седем хиляди петстотин и двадесет Воини, избягали от Антиум — казва той. — Още хиляда шестстотин тридесет и четири Книжници. Вярваме, че поне още десет хиляди — Илустриани и Меркатори — са напуснали преди инвазията или са били изведени от Комендантката.
— А останалите?
— Половината загинаха при обсадата. Другата половина остават пленници на Каркауните. Варварите ги поробиха.
Както знаехме, че ще стане. — Тогава трябва да ги освободим — казвам. — А Керис?
— Тя се оттегли в Сера и установи столицата там. — Авитас спира, опитвайки се да овладее гнева си. — Илустрианските Патри са я обявили за Императрица — и Империята го прие. Падането на Антиум се приписва на Марк и...
— И на мен. — Аз водех защитата на града, в края на краищата. Провалих се.
— Куин Ветурий се закле във вярност на император Закариас и рода Артурия — казва Харпър, — както и Илустрианските родове на Делфиниум. Комендантката обяви племенника ти за враг на Империята. Всички, които го подкрепят или подкрепят претенциите му, ще бъдат смазани незабавно.
Нищо от това, което казва, не ме изненадва — вече не. Всичките ми интриги и планове бяха напразни. Ако знаех, че гражданската война е неизбежна, щях да убия Керис направо, независимо от последствията. Поне Антиум нямаше да е в ръцете на Гримар.
Бурята се приближава и дъждът започва тънко да потропва по калдъръма отвън. Харпър ме гледа открито и аз извръщам глава, чудейки се как ли изглежда лицето ми. Нося черни дрехи, но без маската си се чувствам странно. Гола.
Спомням си какво каза Комендантката, преди да избяга от Антиум. Чудя се дали ще боли. Тя знаеше. Затова ме остави жива. Нощникът сигурно го е наредил.
Харпър вдига ръка към бузата ми и проследява едната страна, после другата. — Не си се виждала — казва той.
— Не исках.
— Имаш белези — казва той. — Два, като двойни ятагани.
— Аз... — Думите излизат като шепот и аз рязко прочиствам гърлото си. — Колко е зле?
— Те са красиви. — Зелените му очи са замислени. — Лицето ти не може да бъде нищо друго освен красиво, Кървави гарване. С маска или без нея.
Изчервявам се и този път няма маска, която да скрие това. Не знам какво да правя с ръцете си. Косата ми сигурно изглежда разрошена. Аз сигурно изглеждам разрошена. Няма значение. Това е просто Харпър.
Но вече не е просто Харпър, нали?
Той беше верен на Комендантката. Изтезава те по заповед на Марк.
Но никога не беше истински верен на Керис. Колкото до разпита, как, по дяволите, мога да го съдя за това след онова, което наредих на Декс да направи на Мами? На племето Сайф?
Той е брат на Елиас.
Мислите ми са хаос от объркване. Не мога да ги разбера. Авитас посяга към ръцете ми, придърпва ги в своите, разглежда ги с такова внимание.
Той прокарва линия по предмишницата ми с върха на пръста си, от една луничка до друга. При това леко като перце докосване всяко нервно окончание в тялото ми се събужда. Поемам нестабилно дъх, измъчвана от аромата му, от триъгълника кожа на гърлото му. Той се навежда близо. Извивката на долната му устна е единствената мекота в лице, което изглежда изсечено от камък. Чудя се дали устните му имат вкуса, който си представям — като мед и чай с канела в студена нощ?