Когато вдигам поглед към него, той не крие нищо, най-сетне, най-сетне разкривайки желанието си. Силата му е замайваща и аз не протестирам, когато ме придърпва близо. Авитас спира на косъм от устните ми, внимателен, винаги толкова внимателен. В този момент на изчакване той се разкрива напълно. Само ако го искаш. Аз преодолях разстоянието, собствената ми нужда раздираща ме със сила, която ме оставя разтърсена.
Очаквах нетърпението си. Не очаквах неговото. За някой, който винаги е толкова дразнещо спокоен, той целува като човек, който никога няма да се насити.
Още. Желая ръцете му в косата ми, устните му по тялото ми. Трябва да стана, да заключа вратата —
Това е опияняващата сила на този импулс, която ме спира рязко, която свива мислите ми в две еднакво ясни чувства.
Искам го.
Но не мога да го имам.
Толкова внезапно, колкото срещнах устните на Харпър, се отдръпвам. Зелените му очи са тъмни от желание, но когато вижда изражението ми, той рязко си поема дъх.
— Погледни ме. — Той е на път да каже името ми — името на сърцето ми — както го направи в мислите си, когато му пях за оздравяване. И ако му позволя, ще бъда загубена. — Погледни ме. Хел...
— Кървави гарване, капитан Харпър. — Използвам обучението си и му отправям най-студения си поглед. Той е разсейване. Само Империята има значение. Само твоите хора имат значение. Воините са в твърде голяма опасност, за да позволим на някой от нас да се разсейва. Рязко отдръпвам ръцете си от неговите. — Аз съм Кървавия гарван. Добре ще е да го помниш.
За момент той е вцепенен, болката проблясва открито по лицето му. После се изправя и отдава чест, отново перфектната Маска. — Разбира се, Кървави гарване, сър. Разрешете да се върна на дълг.
— Разрешено.
— Одобрено.
След като Харпър си тръгва, се чувствам празна. Самотна. Гласове се надигат наблизо и аз се принуждавам да се изправя и да тръгна по коридора. Гръмотевица ръмжи, достатъчно близо, за да заглуши стъпките ми, докато се приближавам към отворената врата на стаята, която сигурно е на Ливия.
— … хората ви спасиха от Каркауните, макар че това ги изложи на голям риск. Моля ви, Императрице, започнете управлението на сина си с постъпка, достойна за истински император. Освободете робите Книжници.
— Не е толкова просто. — Разпознавам дълбокия глас на Фарис.
— Нима? — Ясността и силата в гласа на сестра ми ме карат да се изправя по-високо. Тя винаги е мразила робството, както и нашата майка. Но за разлика от нея, е очевидно, че Ливия възнамерява да направи нещо по въпроса. — Лайя от Сера не лъже. Група Книжници ни спасиха от Каркауните, които проникнаха в тунелите. Те ме носиха, когато бях твърде слаба, за да вървя, и един Книжник се грижеше за император Закариас, когато изгубих съзнание.
— Ние открихме мъховете, които хранеха вашия народ в тунелите. — Гласът на Лайя е подигравателен, и аз се намръщвам. — Ако не бяхме ние, всички щяхте да умрете от глад.
— Направихте справедлив довод за вашия народ. — Гласът на Ливия е толкова спокоен, че напрежението моментално се разсейва. — Като регентка на Императора, аз постановявам, че всеки Книжник, избягал от тунелите, отсега е свободен човек. Лейтенант Фарис, предайте новината на Патрите в Делфиниум. Капитан Декс, погрижете се отговорът на Воините да не е прекалено… емоционален.
Тогава влизам в стаята, и Ливия прави крачка към мен, но спира рязко при предупредителния ми поглед. Премествам вниманието си към тъмнокосото вързопче на леглото, току-що нахранено и дълбоко заспало.
— Пораснал е. — Казвам, изненадана.
— Те го правят. — Лайя се усмихва. — Не бива още да си на крак, Кървав гарване.
Отмахвам с ръка нейните грижи, но сядам, когато сестра ми настоява.
— Видя ли Елиас, Лайя? Говори ли… с него?
Нещо в лицето й се променя, мимолетна болка, която познавам твърде добре. Значи е говорила с него. Видяла е какво е станал той. — Върна се в Гората. Не съм се опитвала да го намеря. Исках първо да се уверя, че си добре. И…
— И беше заета. — Казвам. — Сега, когато твоят народ те избра за водач.
Нежеланието й е изписано по цялото й лице. Но вместо това тя свива рамене. — Засега, може би.
— А Нощодателя?
— Нощодателя не е виждан от обсадата. — казва тя. — Мина повече от седмица. Очаквах вече да е освободил своите събратя. Но… — Тя забелязва изражението ми. Дъждът се лее силно сега, равномерно бие по прозорците. — Но и ти го усещаш, нали? Нещо предстои.
— Нещо предстои. — Съгласявам се. — Той иска да унищожи Книжниците — и смята да използва Воините, за да го направи.